С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
Аз преглътнах. В едно друго време и в един друг живот сигурно щях да я целуна. Исках го от цялото си сърце, но не го направих. Продължих да я гледам с отворена уста. Тя посрещна погледа ми без сянка на притворство.
— Когато ме попита защо съм тук, се пошегувах, защото си мислех, че отговорът е очевиден. Струва ми се… правилно да съм с теб. С теб ми е леко, като че съм със стар приятел. Предполагам, че родителите ми се чувстват така един с друг. Те обичат да са заедно, допълват се взаимно и аз винаги съм искала един ден да намеря човек, с когото да се чувствам по същия начин. — Тя замълча за миг, после отново се взря в очите ми. — Искам да те запозная с тях.
Гърлото ми пресъхна.
— Аз също искам — успях да кажа.
Тя сложи ръка в моята и ние сплетохме пръсти. Известно време останахме така, потънали в блажена тишина. Чайките ровеха с човките си из плитчините за храна. Вятърът ги разгони и те се разлетяха над плажа и водата. Вече се стъмваше, в мастиленосиньото небе плуваха сиви облаци. По плажа се разхождаха влюбени двойки.
Излезе прохладен ветрец и насити въздуха с мирис на море. Всичко ми изглеждаше различно! Ново и в същото време уютно, сякаш винаги сме били заедно. А дори не бяхме истинска двойка. Но един нахален гласец прошепна в ухото ми: докога ще бъде така? След малко повече от седмица заминавах за Германия и всичко щеше да свърши. Имах достатъчно опит от приятелите си, за да знам, че е нужно нещо повече от няколко дни, колкото и специални да са те, за да може една връзка да издържи, когато между теб и момичето ти лежи цял океан. Виждал съм много момчета след отпуск да се кълнат, че са влюбени, и може би наистина бяха, но връзката им приключваше за няколко месеца.
Времето, прекарано със Савана, ме караше да се питам дали е възможно да има и изключения от общото правило. Имах нужда от нея и както и да се развиеха отношенията ни, знаех, че няма да забравя нито един от миговете, прекарани с нея. Може да ви звучи невероятно, но тя бе станала част от живота ми и отсега се измъчвах, че утре през деня нямаше да имам възможност да съм с нея. Нито на следващия ден, нито на последващия ден. Може би с другите не е било така и затова любовта им не издържаше на раздялата?
— Виж, виж там! — извика неочаквано тя. — При скалите.
Погледнах към металносивата повърхност на океана, но не видях нищо. Савана скочи и изтича към брега.
— Ела! — извика през рамо. — Побързай!
Станах, тръгнах след нея, но след малко затичах, за да скъся разстоянието между нас. Тя спря на самия бряг. Чух развълнуваното й дишане.
— Какво става? — попитах разтревожено.
— Ето там.
Присвих очи и най-сетне ги видях. Бяха три, наредени един след друг. Гмурнаха се във водата и след миг подадоха глави малко по-надолу.
— Млади делфини — казах. — Минават оттук почти всеки ден.
— Знам — отвърна тя, — но изведнъж ми заприличаха на сърфисти.
— Да, и аз съм забелязал. Те обичат да си играят, особено вечер. Хората най-сетне са излезли от водата, те се чувстват в безопасност и се забавляват.
— Искам да отида при тях. Винаги съм искала да плувам с делфини.
— Няма да те допуснат до себе си. Когато те усетят, ще спрат танца си или ще се преместят по-надалеч, където не можеш да ги стигнеш. Държат се особено с хората, забелязал съм го, докато сърфирам. Любопитни са, идват съвсем близо до теб, започват най-нахално да те изучават, но ако тръгнеш към тях, веднага отпрашват навътре.
Продължихме да ги гледаме, докато се отдалечиха от брега и здрачът ги скри от погледа ни.
— Време е — напомних й аз.
Тръгнахме към колата, като по пътя спряхме да оберем боклука от вечерята.
— Може би ще е рано за танците, но ще почакаме.
— Няма значение — каза тя. — Все ще намерим какво да правим. Трябва да те предупредя, че не съм голяма танцьорка.
— Ако не искаш, няма да ходим — казах веднага. — Можем да идем на друго място.
— Къде, например?
— Обичаш ли кораби?
— Какви кораби?
— Големи. Знам едно място, където можем да видим огромен военен американски параход.
Тя изкриви устни и аз разбрах, че отговорът е „не“. И за пореден път си пожелах някога да си имам собствено местенце, където да мога да я заведа. Не бях сигурен, че ако имах, щеше да дойде, и ако бях на нейно място, сигурно нямаше да приема такава покана.
В крайна сметка аз бях човешко същество със своите слабости.
— Чакай! — спря изведнъж тя. — Знам къде можем да отидем.
— Къде — попитах заинтригуван.
Групата бе започнала работа едва вчера, но строежът бе напреднал удивително. Стените вече бяха издигнати, имаше си дори покрив. Савана го огледа подробно от прозореца на колата и чак тогава се обърна към мен.