С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
Прииска ми се да съм студент в Чапъл Хил, да строя къщи през лятото и да яздя на кон до нея.
— Много си мълчалив — обади се тя.
— Извинявай, просто си мислех за тази вечер.
— Хубави работи, надявам се?
— Много хубави.
Тя се намести по-удобно, кракът й докосна моя и аз настръхнах от желание.
— И аз си мислех за тази вечер. Само че за баща ти. Винаги ли е бил такъв? Срамежлив, отбягва погледа на човека, с когото говори?
— Да — казах. — Защо?
— Просто питам.
На две крачки от нас бурята вилнееше, небето се раздираше, от облаците се изливаха реки от дъжд. Водата се стичаше като водопад от всички страни на къщата. Една светкавица освети небосклона над нас, последвана от оглушителен пукот като картечен откос. Ако стъклата на прозорците бяха сложени, сигурно щяха да затракат като при земетресение.
Савана се притисна в мен и аз я притиснах до себе си. Можех да седя така цял живот.
— Ти си по-различен от другите момчета — погали ухото ми ниският й плътен глас. — Някак по-зрял, по-отговорен.
Аз се усмихнах в тъмното. Приятно ми беше, че мисли така за мен.
— И не забравяй войнишката подстрижка и татуировките.
— Да, подстрижката и татуировките… те вървят към комплекта, но какво да се прави, никой не е съвършен.
Смушках я в ребрата и се престорих на обиден.
— Ако знаех, че няма да ги харесаш, не бих ги направил.
— Не ти вярвам — каза тя и се отдръпна от мен, — но все пак, извинявай. Не трябваше да го казвам. Имам предвид, че аз не бих си направила, но на теб ти отиват и са част от образа.
— Какъв образ?
Тя посочи една по една рисунките на ръката ми, като започна от китайския йероглиф.
— Тази ми говори, че живееш по собствени правила и не се интересуваш какво мислят хората за това. Онази от пехотата означава, че се гордееш с професията си. А бодливата тел… тя показва какъв си бил като тийнейджър.
— Какъв изчерпателен психологически профил! Но си абсолютно права.
— Мисля да запиша психология, след като завърша с медицината.
— Можеш директно да отидеш на изпит, ще ти дадат дипломата веднага.
Въпреки че вятърът все още гънеше дърветата и тук-там някой гръм отекваше в нощта, дъждът започна да намалява.
— Бил ли си някога влюбен?
Въпросът й ме свари неподготвен.
— Това пък откъде го измисли?
— Мислех си, че да си непредсказуема е част от образа на мистериозната жена.
— Ах, сега разбирам. Отговорът на въпроса ти е „не знам“.
— Как така не знаеш?
Трудно ми беше да й обясня.
— Преди няколко години излизах с едно момиче. Тогава си мислех, че съм влюбен в нея. Но сега, като си припомням историята, не съм толкова сигурен. Харесвах я, обичах да си прекарвам времето с нея, но не мислех за нея, когато не бяхме заедно. Излизахме, но не бяхме двойка, ако можеш да схванеш разликата.
Тя се замисли, но не каза нищо.
— Ами ти? — погледнах предпазливо. — Била ли си влюбена?
Лицето й изведнъж посърна.
— Не — отвърна някак с неохота.
— Но си мислела, че си. Като мен, нали? Тя рязко пое въздух. Аз не млъквах:
— Работата ми във взвода също изисква известна доза психология. И опитът ми говори, че в миналото си имала сериозна връзка.
Тя се усмихна, но усмивката й не беше весела.
— Знаех си, че ще се сетиш — промълви след малко и гласът й беше неочаквано тих. — Наистина, имах връзка през първата година в университета. И наистина си мислех, че съм влюбена.
— А сега какво мислиш?
Отговорът й дойде след цяла вечност.
— Не знам.
Аз се втренчих в нея.
— Не е нужно да ми казваш, ако…
— Няма нищо — вдигна тя ръка, за да ме спре. — Просто е трудно да го споделя. Опитах се да го забравя. Никога не съм разказвала на родителите си за него. Всъщност на никого не съм казвала. Всичко е толкова банално. Момиче от малък град отива в университета и среща красив батко, председател на своето братство. Той е известен, богат и чаровен и малката провинциалистка е на седмото небе, че такова момче може да се заинтересува от момиче като нея. Той се отнася с нея като с принцеса, останалите първокурснички ревнуват и постепенно тя започва да се чувства специална. Съгласява се да отиде на вечеря с преспиване в един от онези модерни хотели извън града, въпреки че е предупредена, че той не е такъв, за какъвто се представя. И се оказва точно така. Той е от онези момчета, които издълбават резка на таблата на леглото си за всяко излъгано момиче.
Тя затвори очи, сякаш да събере мислите си.
— Но момичето остава глухо за приказките на приятелките си и отива с него. Не пие и той не настоява, но с готовност й налива сода. Изведнъж започва да й се вие свят, да залита и той й предлага да я заведе до една от стаите на хотела, за да си полегне. Следващото, което си спомня, е, че той я слага на леглото и започва да я целува. В началото това й харесва, но изведнъж в главата й проблясва, че някой, може би той, й е сложил нещо в содата и единствената му цел всъщност е да направи още една резка на таблата си.