С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
— Извинете ни, че не позвънихме, преди да дойдем, но не винете Джон — каза мило тя. — Аз настоях.
— О — измънка той. — Няма нищо.
— Да не би да прекъснахме нещо?
— Не.
Той погледна към нас, после заби поглед в пода.
— Приятно ми е да се запозная с вас.
За миг в гостната настъпи пълна тишина, тримата стояхме един срещу друг и мълчахме като глухонеми. Савана се усмихваше мило, но се съмнявам, че татко го забеляза.
— Ще пиете ли нещо? — попита той, спомнил си внезапно, че трябва да поеме ролята на домакин.
— Не, благодаря — отвърна Савана. — Джон ми каза, че колекционирате монети.
Той се обърна към мен, сякаш се чудеше да отговори ли, или да си замълчи.
— Опитвам се — отвърна накрая.
— И ние сигурно прекъснахме най-грубо заниманията ви с колекцията — закачи го Савана, както се закачаше с мен.
За моя изненада татко се засмя. Не високо, нито дълго, но все пак се засмя. Невероятно!
— Не, не сте ме прекъснали. Просто изучавах новата монета. Купих я днес.
Той говореше и ми хвърляше по едно око, явно за да провери как ще реагирам.
Савана не забеляза или се направи, че не вижда напрегнатия му поглед.
— Имате нова монета? Каква е?
Той пристъпи от единия крак на другия. После, за мое учудване, я погледна и попита:
— Искате ли да я видите?
Прекарахме четирийсет минути в кабинета му.
Почти през цялото време аз седях на стъпалото пред вратата и слушах историите му, които знаех наизуст. Като всички сериозни колекционери той държеше съвсем малка част от монетите вкъщи. Нямах никаква представа къде са останалите, но ги въртеше, на всеки две седмици вкъщи се появяваха нови екземпляри, а старите изчезваха като с вълшебна пръчка. Обикновено не носеше вкъщи скъпите монети, но какво от това? Имах чувството, че дори и да й покаже обикновено пени с лика на Линкълн, Савана пак щеше да се прехласне. Тя зададе дузина въпроси, на които аз, а и всеки справочник, би отговорил без проблем, но с напредването на вечерта коментарите й станаха по-задълбочени. Вместо да пита за цената на всяка от тях, тя се интересуваше къде и как я е открил, а той я заливаше с подробности за досадните уикенди, прекарани в Атланта, Чарлстън, Рейли или Шарлът.
Разказа й надълго и нашироко всичко, за каквото се сети. Добре де, защо не? Но ме подразни факта, че за четирийсет минути изрече повече думи, отколкото бе казал на мен, откакто си бях дошъл. От моя ъгъл виждах ясно страстта, за която бе говорила Савана, но това го бях виждал хиляди пъти и то с нищо не промени мнението ми, че използва колекцията, за да избяга от живота, а не да го прегърне. Бях спрял да говоря с него за монети, защото исках да говорим за друго; той от своя страна спря да говори за монети, защото знаеше, че се дразня, но не можеше да говори за нищо друго.
И все пак…
Татко беше щастлив и аз го виждах със собствените си очи, видях как погледът му блести, как гали монетите, докато й показва годината им или докато й обяснява какво прави една монета ценна. Показа й гравирани монети, показа й сечени в Уест Пойнт — любимите му. Извади голямата лупа, за да й покаже пукнатините по някои от тях и лицето му сияеше както никога. Въпреки отвращението си към колекцията не можех да не си призная, че се радвам да го видя такъв.
Но татко си беше татко. Нямаше никакво чудо. След като й показа монетите, разказа й всичко за тях и я запозна с откриването на всяка една, той набра скорост и продължи нататък. Започна да се повтаря и когато осъзна това, се сви в черупката си и стана тих като тревата. Савана, изглежда, усети притесненията му, защото посочи към монетите върху бюрото и каза:
— Благодаря ви, господин Тайри. Мисля, че научих нещо интересно.
Татко се усмихна, беше трогнат. Сега беше мой ред да се намеся.
— Наистина беше чудесно, но трябва да тръгваме.
— О… добре.
— Беше чудесно, че се запознахме.
Татко подаде ръка, но Савана се наведе и го прегърна.
— Трябва да се видим пак — прошепна в ухото му тя.
Той й върна прегръдката и аз се сетих за безжизнените целувки, които получавах от него в детството. Запитах се дали и тя се чувства неловко като него.
Щом потеглихме, Савана потъна в мислите си. Сигурно трябваше да я попитам за впечатлението й, но май не исках да чуя отговора. Познавах добре баща си и отношенията ни не бяха лесни, но тя беше права, когато каза, че той е единственото ми семейство, отгледал ме е и макар да се оплаквах често от него, нямаше да ми хареса, ако някой друг кажеше нещо неприятно за него.
Бях сигурен, че тя няма да каже нищо лошо, просто не беше в природата й, но все пак…