С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
Стиснах зъби и се престорих, че изглежда съвсем нормално.
— Точно навреме — извиках и се върнах при грила. Напълних две чинии с готовото месо и сложих едната пред него.
— Благодаря — каза той.
— Удоволствието е мое.
Той сложи салата в чинията си, поля я със сос, разряза картофа и добави масло. Съвсем нормално, рутинно, като изключим факта, че го направи в пълно мълчание.
— Как беше днес? — попитах бодро както винаги.
— Едно и също — отвърна той. Както винаги. Усмихна ми се, но не каза нищо повече.
Моят баща, саможивецът. Не можех да проумея защо всеки разговор за него беше истинско мъчение. Запитах се какъв ли е бил в младостта си. И как въобще е успял да излъже някоя жена да се ожени за него. Знам, че последният въпрос звучи малко унизително за него, но не беше нарочно. Наистина бях любопитен. Започнахме да се храним в пълна тишина, единственият звук идваше от тракането на приборите.
— Савана иска да се запознае с теб — опитах за пореден път аз.
— Твоята дама ли? — попита той и сряза парче от пържолата.
Само баща ми можеше да го каже по този начин.
— Да — отвърнах. — Мисля, че ще я харесаш.
Той кимна.
— Тя е студентка в Чапъл Хил — обясних аз.
Сега беше негов ред и той го разбра. Ясно видях как го залива вълна на облекчение, когато успя да скалъпи някакъв въпрос.
— Къде се запознахте?
Разказах му за чантата, обрисувах всички детайли, опитах се да направя историята колкото може по-забавна, но смехът беше непозната територия за него.
— Много мило си постъпил — отбеляза той.
И разговорът отново замря. Отрязах ново парче от месото.
— Татко? Искам да те питам нещо.
— Разбира се.
— Как се запозна с мама?
От детските си години не го бях питал за нея. Тя никога не е била част от живота ми, не я помнех и нямах нужда да си спомням за нея. Дори и сега не ме интересуваше много, просто исках да го накарам да говори.
Той се бавеше, взе маслото и внимателно го разстла върху разчупения картоф и аз бях готов да се предам, когато чух:
— Срещнах я в един ресторант. Беше сервитьорка.
Наострих уши, но, изглежда, нищо нямаше да последва.
— Красива ли беше?
— Да — отвърна той.
— Кажи ми, как изглеждаше?
Той приключи с маслото и внимателно поръси картофа със сол.
— Като теб — заключи след цяла вечност.
— Какво имаш предвид?
— Ами… — поколеба се той. — Понякога беше много упорита.
Не знаех как да го изтълкувам, не знаех дори какво точно има предвид. Преди да се впусна в нови въпроси, той стана от масата, хвана чашата си и попита:
— Искаш ли още мляко?
Разбрах, че разговорът ни е приключил.
6.
Времето е относително понятие. Знам, че не съм първият, осъзнал този факт, но за разлика образните учени хора моята увереност нямаше нищо общо с масата, енергията и скоростта на светлината, нито с нещо друго, евентуално постулирано от Айнщайн. По-скоро беше свързано с отчайващо бавното изнизване на часовете, прекарани без Савана.
Щом свършихме вечерята, аз отново потънах в мисли за нея. Заспах с мисълта за нея и първото нещо, за което помислих, когато отворих очи, беше отново тя. Хванах сърфа и отидох на плажа. Въпреки че вълните бяха много по-добри от вчера, не успях да се концентрирам и към обяд се отказах. Поколебах се дали да не си взема един чийзбургер от капанчето на плажа — най-хубавите чийзбургери в града — но настроението ми беше на нулата и нямах желание дори за това. Реших, че по-късно ще хапна един със Савана, и се прибрах. Почетох малко от последния роман на Стивън Кинг, изкъпах се и сложих чисти дънки и поло. Почетох още няколко часа, но когато погледнах часовника, се оказа, че са минали само двайсет минути. Ето защо смятам, че времето е относително понятие.
Татко се прибра, видя, че съм се издокарал, и сам ми предложи ключовете от колата.
— Със Савана ли ще се виждаш?
— Да — потвърдих и се надигнах от дивана. — Може да закъснея.
Той се почеса по темето и измънка:
— Добре.
— Ще се видим на закуска, нали?
— Да.
По неизвестни на мен причини изглеждаше леко уплашен, докато го казваше.
— Добре тогава — казах. — До после.
— Сигурно ще съм заспал.
— Нямах предвид точно определено време.
— О, добре.
Тръгнах към вратата и тъкмо натисках дръжката, когато го чух да казва:
— Аз също искам да се запозная със Савана.
Каза го толкова тихо, че едва го чух.
Когато пристигнах в къщата, небето все още беше яркосиньо, лъчите на слънцето падаха косо над водата. Излязох от колата и изведнъж усетих страх. Не си спомням някога да съм се страхувал от момиче, но явно нещата се бяха променили. Не знаех защо се чувствам така, нито знаех какво да правя, ако страховете ми се окажеха основателни.