С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
— Искаш ли да ти го покажа отвътре?
— С удоволствие — отвърнах.
Последвах я, без да откъсвам очи от фигурата й, обгърната от лунна светлина и сенки. Докато газех из строителната прах, дочух музика от нечие радио. Идваше от кухненския прозорец на съседите. Савана вървеше пред мен. Качи се на стъпалото пред входната врата и огледа с гордост плода на собствения си труд. Приближих се до нея и сложих ръка на раменете й. Тя наведе глава и се отпусна на гърдите ми, сякаш искаше да си почине.
— Ето тук прекарах последните два дни — почти прошепна тя, повлияна от нощната тишина. — Как го намираш?
— Чудесно е. Обзалагам се, че семейството тръпне в очакване да влезе в новия си дом.
— Така е. Те са прекрасни. Наистина си заслужиха тази къща въпреки голямата конкуренция. Домът им е бил унищожен от урагана Фран и като много други те нямат застраховка. Семейството се състои от майка и три деца, бащата ги е напуснал отдавна. Ако се запознаеш с тях, няма начин да не ги обикнеш. Децата пеят в църковния хор. Толкова са възпитани, вежливи… обзалагам се, че майка им работи здравата, за да смогне с всички задължения.
— Значи ги познаваш?
Тя кимна към къщата.
— Помагаха и през двата дни. — Тя вдигна глава от гърдите ми и попита. — Искаш ли да погледнеш вътре?
Неохотно я пуснах и казах:
— Ти водиш.
Къщата не беше много голяма — горе-долу колкото нашата — но партерът беше по-отворен и така изглеждаше широка. Савана ме хвана за ръка и ме разведе из всяка стая, обясни подробно какво още трябва да се направи, въображението й се спираше на всеки детайл. Започна да обмисля какви тапети ще бъдат най-подходящи за кухнята, какъв да е цветът на плочките в коридора, завесите във всекидневната и даде няколко предложения за лавицата над камината. Гласът й бе изпълнен със същата радост и вълнение, с които ми говореше за делфините. Беше невинна и изпълнена с живот като дете.
Отново ме поведе към входа. В далечината се чу тътен от приближаваща се буря и аз я притеглих по-близо до себе си.
— Тук ще има тераса. Ще бъде достатъчно голяма, за да побере два плетени стола, маса и дори люлка. Четиримата ще могат да си почиват на нея през лятото и да се събират за църква в неделните утрини. Тяхната църква е наблизо, ето защо това място е толкова удобно за тях.
— Звучиш, сякаш наистина ги познаваш.
— Не съвсем — каза тя. — Нямах възможност да говоря много с тях, но се досетих за някои неща. Така правя с всяка къща, където помагам — обикалям из помещенията и си представям как ще се подреди живота на собствениците. Тогава ми е по-интересно, докато работя.
Луната се скри в облаците и небето стана мастиленочерно. На хоризонта проблесна светкавица, само след миг заваля лек дъждец и забарабани по покрива. От двете страни на улицата натежалите от листа дъбове започнаха възбудено да си шушукат, гръмотевиците отекваха из празните стаи на къщата.
— Ако искаш да ходим някъде, трябва да тръгнем преди бурята да се развихри.
— Забрави ли, че няма къде да ходим? — погледна ме тя. — Освен това аз обичам гръмотевиците.
Притиснах я до себе си и вдишах аромата й. Косата й ухаеше на зрели ягоди.
Дъждът постепенно се засили и започна да се излива косо към земята. Единствената светлина идваше от уличната лампа пред къщата и осветяваше половината лице на Савана. Другата половина беше в сянка.
Точно над нас проблесна мълния, последва я адски гръм, дъждът се превърна в порой и бързо образува големи кални локви. Но въздухът беше топъл и свеж. В ъгъла на една от стаите бях видял натрупани щайги, притичах и донесох две вместо столове. Не беше много удобно, но поне нямаше да сме прави.
Савана седна до мен и аз изведнъж осъзнах, че идването ни тук е най-доброто нещо, което можехме да измислим. За пръв път бяхме напълно сами и докато седяхме един до друг под дъжда, ми се стори, че я познавам от цяла вечност.
8.
Твърдите и ръбести щайги поставиха на изпитание задните ми части, но Савана сякаш не усещаше нищо. Или се правеше, че не усеща. Облегна се назад, но скоро се изправи.
— Съжалявам — усмихнах й се. — Мислех, че така ще ни е по-удобно.
— Няма проблем. Просто краката ме болят. Иначе е супер.
Да, помислих си, наистина е супер. Изведнъж си спомних как през дългите часове на пост си мечтаех, че седя до моето момиче, и сърцето ми се изпълни с блаженство.
Сега разбрах какво съм изпуснал през тези години.
Савана сложи глава на рамото ми и аз съжалих, че съм в армията, че базата ми е толкова далече оттук и че избрах именно този път в живота си, а не друг, който би ме направил част от нейния.