Принц на Хаоса [bg]

— Татко… — почнах аз. — Искаш да кажеш…

— Да — отговори ми той. — Нямам никаква представа къде се намира моят оригинал.

— С теб се срещах напоследък, нали? Ти си онзи, който посещаваше Амбър?

— Да.

— Разбирам. И все пак ти не си като останалите.

Той протегна ръка н я сложи на рамото ми.

— Не съм. — И погледна към Лабиринта. — Аз създадох това нещо. Аз съм единственото създание, което е преминавало някога по него, следователно и единственият дух, който този Лабиринт може да призове. Той гледа на мен като на нещо повече от свой инструмент. Ние поддържаме връзка и той, изглежда, е склонен да вложи в мен нужната енергия, за да продължа да съществувам. Така е от доста време насам. Имаме си общи планове, макар връзката ни да изглежда по-скоро символична. Предполагам, че духовете на Лабиринта в Амбър и тези на Логрус са много по-нетрайни.

— Мога да го потвърдя — казах аз.

— …с изключение на една от тях, на която ти си помогнал. Благодаря ти за това. Сега тя е под моя закрила и така ще бъде докато времето й изтече.

Коруин пусна рамото ми.

— Все още не си ме запознал както му е редът с твоя приятел — каза той.

— Извини ме. Наистина забравих. Люк, искам да те запозная с баща си — Коруин Амбърски. Сър, това е Люк, известен по-скоро като Рииалдо, син на твоя брат Бранд.

Очите на Коруин се разшириха за миг, но той протегна ръка, изучавайки лицето на Люк.

— Радвам се да запозная с приятеля на сина си, който освен това е и мой роднина.

— За мен е удоволствие, сър.

— Чудех се какво в теб ми изглежда толкова познато.

— Добре, че някои истини изплуват постепенно на повърхността. Така човек успява да поуталожи страстите си.

Татко се засмя.

— Вие двамата къде се запознахте?

— В училище — отвърна Люк. — В Бъркли.

— Логично. Трудно бихте се срещнали в Амбър — каза Коруин и се обърна към Лабиринта. — Бих изслушал с удоволствие историята ти, но първо искам на свой ред да ви представя някого. Елате с мен.

Той се запъти към бляскавите линии и ние го последвахме. Край нас отплуваха няколко парцаливи къса мъгла. Като се изключи шумът от стъпките ни, наоколо цареше тишина.

Стигнахме до ръба на Лабиринта, спряхме и се загледахме в него. Очертанията му бяха наистина грациозни, а размерите му твърде големи, за да бъде обхванат с един поглед. Веднага почувствах пулсиращата сила, която извираше от него.

— Здравей — каза Коруин. — Искам да ти представя сина и племенника си — Мерлин и Риналдо, макар че с Мерлин сте се срещали и преди. Риналдо има проблем.

Последва дълго мълчание. После баща ми каза: „Да, точно така“, след това: „Наистина ли мислиш така?“, и накрая: „Добре. Разбира се, че ще им кажа.“

Коруин се протегна, въздъхна и се отдалечи на няколко крачки от ръба на Лабиринта. После протегна ръцете си и ги сложи върху рамената ни.

— Момчета — каза той. — Разполагам с нещо като отговор. Но той означава, че ще ни се наложи да преминем по Лабиринта, макар и по различни причини.

— Аз ще се включа — каза Люк. — Каква е моята причина?