Академия за вампири

Мия придоби вид на незаслужено обидена, но блясъкът в очите й издаваше, че се радва прекалено много за един безучастен свидетел.

— Какво означава това?

— За мен — нищо. Но госпожа Кирова вероятно би намерила какво да каже, когато разбере, че използваш магия срещу друг ученик.

— Не беше нарочно — подсмихна се тя. — А и не бях аз. Беше божие дело.

Неколцина от насъбралите се наоколо се разсмяха, най-вече за нейна голяма радост. Във въображението си й отговорих: Както и това, след което я заблъсках в стената на църквата. Но в реалността Лиса просто ме сръга и ме подкани:

— Хайде да тръгваме.

Двете продължихме към спалните помещения, оставяйки зад гърба си смеха и подмятанията за това, че целите бяхме измокрени и че Лиса нищо не знаела за специализацията с елементите. Вътрешно кипях от гняв. Осъзнах, че е крайно време да направя нещо с тази Мия. Освен че ме дразнеше неимоверно държанието й на истинска кучка, не исках Лиса да се тормози и стресира излишно. Първата седмица изкарахме добре. Исках така да продължава и занапред.

— Знаеш ли — заговорих, — колкото повече се замислям, толкова по-силно се убеждавам, че е добре отново да си върнеш Ейрън. Ще послужи за урок на онази кучка, порцелановата кукла. Обзалагам се, че лесно ще го спечелиш. Той е луд по теб.

— Не искам да давам урок на когото и да е — отвърна ми Лиса. — А и не съм влюбена в него.

— Стига де, тя само всява раздори и говори зад гърба ни. Вчера ми се подигра, че нося джинси, приличащи на подарени от Армията на спасението.

— Но джинсите ти наистина са от Армията на спасението.

— Е, да — изсумтях аз, — ама тя нямаше право да ме прави за смях, след като самата тя носи парцали от Таргет[1].

— Хей, нищо лошо му няма на Таргет. Аз харесвам дрехите им.

— Както и аз. Но работата не е в това. Тя се опитва да представи парцалите си, сякаш са модели на дизайнерката Стела Маккартни.

— А това да не би да е престъпление?

Придобих сериозно изражение.

— Абсолютно. Трябва да й отмъстиш.

— Казах ти, че не се интересувам от никакво отмъщение — отряза ме Лиса и ме изгледа косо. — Както и ти не би трябвало да се интересуваш.

Усмихнах се колкото можах по-невинно и когато пътищата ни се разделиха, почувствах облекчение, че тя не можеше да чете мислите ми.

— И така, кога ще започне големият бой на дивите котки? — попита Мейсън, който ме чакаше отвън пред нашето спално помещение. Приличаше на симпатичен безделник, както се бе облегнал на стената със скръстени ръце и вперен в мен поглед.

— Не разбирам какво имаш предвид.

Той се отдели от стената и влезе след мен в сградата, като ми подаде своето палто, понеже Лиса бе заминала с моето сухо палто.

— Видях ви как се карате пред църквата. Нима нямате уважение към Божия храм?