20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
Наистина госпожа дьо Лонгвил притежаваше всичко, което можеше да събуди мечтите: тя беше една от най-знатните дами в кралството, една от най-хубавите: жени при двора. Омъжена за стария херцог дьо Лонгвил, когото не обичаше, тя минаваше най-напред за любовница на Колини, убит по-късно заради нея на дуел насред площад Роял от херцог дьо Гиз; след това говореха за твърде нежното и приятелство с принц дьо Конде, брат и, приятелство, което беше възмутило прекалено благочестивите придворни души; най-после, разправят, че след приятелството последвала истинска и дълбока омраза и сега херцогиня дьо Лонгвил според слуховете имаше политическа връзка с принц дьо Марсийак, първороден син на стария херцог дьо Ларошфуко-, от когото тя се мъчеше да направи неприятел на херцог дьо Конде, нейния брат.
Д’Артанян си мислеше за всичко това. Спомняше си, че в Лувър често виждаше да минава покрай него, лъчезарна и ослепителна, хубавата госпожа дьо Лонгвил. Мислеше за Арамис, човек не по-знатен от него, а при това някога любовник на госпожа дьо Шеврьоз, която при предишния двор играеше същата роля, каквато госпожа дьо Лонгвил играеше при сегашния. И се питаше защо на тоя свят има хора, които постигат всичко, каквото желаят, било в честолюбие, било в любов, докато други остават насред път в постигането на всичките си надежди, било по вина на случая, било поради зла орисия, било по естествени вродени недостатъци.
Той беше принуден да си признае, че въпреки целия си ум, въпреки цялата си сръчност той беше и навярно щеше да остане винаги между тия последните, когато Планше се приближи до него и му каза:
— Обзалагам се, господине, че мислите за същото, за каквото мисля и аз.
— Съмнявам се, Планше — усмихнато каза д’Артанян. — Но за какво мислиш ти?
— Мисля за тия подозрителни мутри, които пиеха в странноприемницата, където влязохме да починем.
— Предпазлив си както винаги, Планше.
— Това е инстинкт, господине.
— И какво ти казва твоят инстинкт в тоя случай?
— Господине, моят инстинкт ми казва, че тия хора са се събрали в странноприемницата с лоши намерения, и сега разсъждавах за това, което инстинктът ми казваше, в най-тъмния ъгъл на конюшнята, когато в същата конюшня влезе един човек, загърнат с мантия, последван от други двама.
— Аа! — каза д’Артанян, като видя, че разказът на Планше съвпада със собствените му наблюдения. — И после?
— Единият от тях каза: „Той трябва да бъде навярно в Ноази или трябва да пристигне там довечера, защото познах слугата му“. — „Уверен ли си в това?“ — попита човекът с мантията. — „Да, ваше височество.“
— Ваше височество ли? — прекъсна го д’Артанян.
— Да, ваше височество. Но слушайте по-нататък. „Ако той е там, тогава какво да правим с него?“ — каза вторият. „Какво да правим с него?“ — повтори принцът. „Да. Той не е такъв човек, който да се предаде доброволно; ще заиграе шпагата му.“ — „Е, тогава ще трябва и вие да направите същото. Но помъчете се да го уловите жив. Имате ли въжета, за да го вържете, и кърпа, за да му запушите устата?“ — „Всичко имаме.“ — „Внимавайте; той ще бъде навярно преоблечен като кавалер.“ — „О, да, да, ваше височество, бъдете спокоен.“ — „Впрочем аз ще бъда там и ще ви ръководя. — Вие отговаряте, че правосъдието …“ — „Отговарям за всичко“ — каза принцът. „Добре, Ние ще извършим своето.“ И след това те излязоха от конюшнята.
— Е, добре — каза д’Артанян, — че какво ни засяга туй? Нещо обикновено, което се случва всеки ден.
— Уверен ли сте, че не е насочено срещу нас?
— Срещу нас? Че защо?
— Ех, спомнете си разговора им: „Познах слугата му“ — каза единият; това_напълно може да се отнася до мене.
— Понататък?
— „Той трябва да бъде сега в Ноази или да пристигне там довечера“ — каза другият; това напълно може да се отнася до вас.
— После?
— После принцът каза: „Внимавайте, той ще бъде навярно преоблечен като кавалер“ — тук вече, струва ми се, няма какво да се съмняваме, защото вие сте облечен като кавалер, а не като мускетарски офицер. Е, какво ще кажете за това?
— Уби, мили ми Планше! — каза д’Артанян с въздишка. — Ще кажа, че за нещастие мина за мене онова време, когато принцовете искаха да посегнат на живота ми. А, славно време беше то! Бъди спокоен, тия хора съвсем нямат нас предвид.
— Сигурен ли сте, господине?
— Отговарям за това.
— Добре тогава; да не говорим повече.
И Планше зае отново мястото си зад д’Артанян с онова всеотдайно доверие, което изпитваше винаги към господаря си и което съвсем не беше отслабнало след петнадесетгодишната раздяла.