Сделката на капитан Ворпатрил

Тедж изприпка на пръсти през хола и през отворената врата на спалнята. Риш се беше залепила до стената и слушаше напрегнато. Вдигна пръст пред устните си. Тедж кимна. Дишаше през устата.

Гласът продължи небрежно и с нескрита досада:

— Макар че редовно обновява качената информация, сайтът на столичната служба за сигурност не е от най-интересните четива, нито от най-просветляващите, но… вързан за стол, Иване? Как успя?

— Не съм видял какво са качили последно, но… мили боже, да не са публикували името ми?

— А знаят ли го?

— Вече да.

— Иване! Каква глупост! — Кратко колебание. — Следващият интересен въпрос, несъмнено, е как успя да се развържеш?

Капитанът въздъхна издълбоко.

— Преди да си продължил с въпросите, Биърли… дами, бихте ли излезли, моля?

Който и да беше новодошлият, очевидно познаваше добре Иван Ксав и знаеше твърде много за делата на Тедж. Можеше ли да се вярва на преценката на капитана? Наистина ли трябваше да се покажат? „А имаме ли избор?“ Тедж издиша, кимна на Риш и излезе от спалнята. Новодошлият се завъртя, измери я с поглед и вдигна високо вежди.

— Мама му стара! Значи аз цял ден съм търчал като луд из града да я търся, а тя през цялото време е била…

Риш излезе на свой ред, застана до Тедж и го изгледа студено.

Лицето му застина безизразно — виж, това се казваше интересна първа реакция, — напълно непроницаемо. Но само лицето. Не се опули, вярно, но зениците му се разшириха. За разлика от Риш, Тедж не умееше да долавя пулса на хората около себе си, но можеше да се закълне, че сърцето на този тип не препусна, а дори се забави, сякаш пиеше на по-големи глътки в шока си. Тедж улови лек полъх на телесната му миризма и разчете в нея изненада, страх и сексуална възбуда. Подозираше обаче, че мъжът си дава сметка само за първите две.

Новодошлият примигна и затвори уста с видимо усилие. После пак я отвори и възкликна почти без глас:

— Леле!

— Мда, и аз казах горе-долу същото — заяви Ворпатрил. — Или щях да кажа, ако тя не ме беше изпържила със зашеметителя си.

— Госпожице. — Биърли удостои Риш с плавен поклон, който само отчасти беше пародия на старомодния жест. — Ако позволите да кажа, зашеметителят е бил излишен. Е, няма ли да ме представиш на дамата, почитаеми братовчеде? — Беше се овладял, напълно. Риш го наблюдаваше с присвити очи. Вземаше му мярката много по-буквално, отколкото той можеше да си представи.

— Не ми е братовчед, между другото — каза Ворпатрил и посочи госта си с палец. — Далечни роднини сме, макар и не достатъчно далечни, уви. Тедж, Риш, това е Биърли Ворутиър, познат също като Би. Просто Би. Не лорд Ворутиър или лорд Биърли — тези титли са само за синовете на графа.

По цвят двамата можеха да минат за братя, макар че разликите в костната структура опровергаваха първото впечатление. Видно беше обаче, че и двамата са получили щедра доза ворски гени. Бяха от една… „каста“ май беше най-точният термин в случая. Сакото и панталоните на госта бяха цивилни, но кройката им напомняше за военния стил; колкото до ширитите и еполетите — те бяха за декорация, а не обозначаваха чин, така поне предположи Тедж. Сакото беше разкопчано и разкриваше хубава риза и пъстри тиранти. Както и кобур за зашеметител под мишницата.