Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)
- Автор: Дилов Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)». Краткое содержание книги:
— Идея, тема, сюжет — прозвуча сякаш виновно и пълен с покорна готовност кадифено мекият алтов глас.
Веднага виждам отново тая топла мургава гушка, този път — с мъничка бенчица отстрани. По дяволите, коя човекоподобна цивилизация ще се откаже от контакта с такава гушка!
— Ааа, не — вече по-добродушно се заяждам аз. — Настоявам пак да бъде свободно съчинение, та сам да коригираш одевешните си погрешни идеи. Пък влагай и повечко научност, нали уж научна фантастика ми поднасяш! Ще ти дам само сюжета. Тия дни четох мякъде, че кристалите имали памет. Не разбрах какво точно представлява тази памет, може би само за структурата на собствената им решетка, но това съвпадна с една история, на която аз досега гледах с насмешка, както към всяко суеверие. Комшийката ми разказа, че ходила при някаква известна врачка и тя й познала всичко. Условието било да си туриш предната нощ под възглавницата бучка захар, да преспиш върху нея, после да й я занесеш. Та, питаше ме комшийката, аз, като по-учен човек, как си обяснявам това. Тогава си спомних за паметта на кристалите, а захарта нали се състои все пак от кристалчета! Може пък една надарена със свръхчувствителност ясновидка да е в състояние да прочете запечатаното в паметта на захарните кристалчета? Мисля, че такава една хипотеза притежава ако не за науката, то за научната фантастика достатъчно убедителност. Та ето ти и персонажа: жена, врачка, бучка захар и чужда цивилизация! И да знаеш, много зависи от това какво ще направиш от него! — заплаших го аз накрая.
Захарната бучка
Гостната беше пълна с жени — като в чакалня на гинеколог. С тая разлика че никоя не разкриваше на съседката си за какво точно е дошла. Тук всички идваха за едно и също и старателно го отбягваха в разговорите си, освен ако не се касаеше за неизличима болест на близък. Никъде събрани на едно място жени не мълчаха толкова и така напрегнато, сякаш всяка поотделно очакваше последна и безапелационна присъда. Плашеше ги и съпругът на гадателката — суетливо пъргаво мъжле, което през пет минути заставаше насред гостната, превърната в чакалня, въртеше се на всички страни и се усмихваше виновно безпомощно като човек, забравил за какво е пратен. През половин час пък от насрещната врата излизаше с бледи бузи и унесени очи клиентката, която бе получила вече присъдата си. На мълчаливото, устремено към нея всеобщо питане тя отвръщаше още неуверено: „Позна ми. Всичко ми позна…“ и бързаше да напусне чакалнята. Всички така отвръщаха, сякаш се бояха да не навредят на авторитета на гледачката или да не развалят някоя добра магия. А това още повече засилваше напрежението.
Тъкмо то дълго време пречеше на най-младата сред жените, момиче още, да помоли:
— Извинете, дали не мога сега аз да вляза. Искам само нещо да попитам…
Общото напрежение мигом се превърна в обща ненавист. Всички бяха дошли да питат за нещо.
— Аз… аз после пак ще си чакам реда. Само да попитам… — струваше й доста усилие да признае нещо, в което може би сама истински не вярваше. — Загубила съм си, изглежда, бучката. Помня, че я взех, а сега я няма, пък…
— Не може — рече една от жените, селянка, сведуща в тайните на ясновидството. — Без бучка, на която да си спала, и без кърпичка не може.
— Кърпичка нося — рече момичето. — Ама бучката… Пък идвам чак от София…
Ненавистта бе се разполовила и преобразувала в досада, готова милозливо да отстъпи у онази половина от жените, които бяха дошли преди момичето, и в радостно великодушие у ония жени, които бяха след нея — чакането им навярно щеше да се съкрати.
— Нека да пита, що да чака напразно — обади се глас от обнадеждената половина.
Гледачката, дебела, около шестдесетгодишна, седеше на канапето, разплута и отегчена от собственото си ясновидство. В стаята беше задушно и мрачно от дебелите завеси на прозореца. Миришеше на хлебарки. Очите на гадателката не се виждаха, потънали в бухналата пита на едрото й лице. Говореше се, че е сляпа, че е полусляпа, че вижда, но се преструвала на сляпа. От това обаче навалицата в чакалнята й не намаляваше.
— Седни — рече дрезгаво гледачката. Гласът й също бе вече изморен от предсказването на бъдещето.
Момичето не седна.
— Госпожа, аз само да ви питам. Загубила съм си някъде бучката, та ако може…