Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)
- Автор: Дилов Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)». Краткое содержание книги:
— Сигурно така ми се е сторило, щото са от друга раса — вметна на това място Мони. — Нали и китайците всичките ни се струват еднакви.
Разбира се, и на ум не му идвало, че се намира в съвсем друг свят. Не срещнал враждебност в очите им, само любопитство и свалил шлема си — демонстративно спокойно, смъкнал и очилата, разтворил и ципа на гърдите си, защото му ставало нетърпимо горещо. А като не знаел какво още да предприеме или да помисли, взел, че им кимнал с едно глупаво „Добър ден“.
Чак тогава непознатата публика се размърдала. Грейнали усмивки насреща му, размахали се приветствено ръце, но само трима от мъжете и една от жените се отправили към него. Останалите или не смеели, или се подчинявали на специално разпореждане. Те само продължавали, но вече радостно, да очакват какво ще стане по-нататък.
Мони обаче още не знаел дали да се радва. Четиримата, които дошли при него, се държели така, сякаш изобщо срещат за първи път човек. Той смъкнал ръкавицата си и още отдалеч им протегнал ръка, а те направили тъкмо обратното: надянали си ръкавици, превързали и тесни оранжеви маски през устата и носа си. Изглежда, се боели от зараза. Казали му нещо тихичко, на абсолютно неразбираем език, сигурно допълнително неразбираем, защото не виждал вече устата им. Повече на тиха песенчица му заприличал езикът им… Представяш ли си, докторе?
Аз продължавах да не искам да си представям каквото и да било. Просто не му вярвах.
Тапата също им рекъл тогава нещо — не помни вече какво, но според мен сигурно е било нещо тапешко. Вдигнал рамене, закършил муцуни, да им покаже, че не разбира нито какво му говорят, нито как се е озовал при тях. Двама от мъжете плахо опипали дрехите му. Той ги оставил, та да се убедят, че не носи оръжие. Третият посегнал за шлема и Мони му го подал, а оня занадничал в него, сякаш търсел нещо скрито. Жената пък клекнала над ските му и през цялото време нещо си тананикала. С приказно нежен гласец — така каза Мони. И добави: А каква пазва имаше, брат, не можеш да си представиш. Фантастика!
Всичко друго той настояваше да си представя, само това му се струваше извън възможностите на моето въображение.
После жената с невъобразимата пазва го хванала за лакътя и явно искала да го поведе нанякъде. Налагало се обаче да свали ските и това съвсем смаяло странните му домакини, които сигурно били решили, че той така си и ходи с тях. Изглежда, не познавали тоя спорт, което, разбира се, е възможно, ако при тях изобщо не пада сняг. Единият от мъжете ги взел с красноречиво умолителен жест и ги понесъл, както се носят глухарчета, когато те е страх, че вятърът ще духне пухестите им главички; вероятно ги мислел за кой знае какви скъпи и фини уреди. Другият по същия начин носел шлема му, а дамата пък го държала нежно за лакътя и захласната гледала все в обущата му, с които той, вече с поотпусната душа, зашляпал по изглежда, пластмасовата настилка на площадката.
— И как да не се звери, докторе, знаеш ми новите обуща, дето последният път на състезанията в Швейцария, нали? А те всичките бяха по сандали някакви.
Въвели го в един подземен вход, а оттам по страшно луксозен коридор от светъл мрамор или нещо подобно, стигнали в зала, пълна с разни уреди. Посочили му да седне в бяло, меко кресло, а очите им били все усмихнати и хем любопитни, хем като че ли му се извинявали за нещо. Изобщо гледали го много мило, особено дамата. Пак тя поднесла към главата му грамаден шлем, като ония на тежководолазите, които лягат чак на плещите ти. Мони се поуплашил, но пред омайващата усмивка на красавицата не бивало да се издава, та покорно се оставил да го нахлузи на главата му.
Тримата мъже и жената насядали насреща му в подобни кресла и скрили еднаквите си усмивки в също такива шлемове.
— Сега вече нещо ще става, помислих си аз, докторе. Експеримент някакъв ще си правят с мене, но после разбрах, че е нещо друго. Не че го разбрах, то е неразбираемо, вярваш ли ми, но опасност нямаше. Шлема можех и самичък да махна, ако поисках: не беше вързан или закопчан, само плътно лежеше на раменете ми. Реших, че може би искат да си приказваме по тоя начин, че е някакъв апарат, та си рекох наум, хей така, малко хашлашки: Е, кво, дайте сега да си кажем кои сме, що сме… Аз например съм шампион на ски-скокове. И то олимпийски. Мони Тапов, ако сте чували или чели по вестниците. На миналата олимпиада например скочих… Така си приказвах наум, докторе, за кураж, нали разбираш, няма що да ти го казвам. И май тъкмо тогава се започна. Аз ще ти го разкажа, пък ти ще кажеш какво е било, ти по̀ ги разбираш тия работи…