Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)
- Автор: Дилов Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)». Краткое содержание книги:
По-скоро инстинктивно аз долових това и решително се възпротивих да го вземат веднага в клиниката за изследване. Настаних го в спортния диспансер, в отделна стая, единствен аз се грижех за него. А Симеон Тапов ми имаше доверие, защото още от юноша бе почнал да идва при мен с контузиите си.
Преглеждах го, разбира се — с всичките апарати на диспансера ни. Нямаше увреждания — ни външни, ни вътрешни и би се намирал все в тази великолепна спортна форма, ако не беше прекалено силният му душевен смут. Тогава аз осъзнах, че не с разпити, с лекарства и хипнози ще стигна до истината, а по оня древен път към нея, наречен вино. Но понеже за притъпените сетива на съвременния свят виното е вече ненадеждно слаб носител на истината, трябваше да прибегна към водката и уискито. Така аз все пак се добрах до онова, което Мони Тапов с клетви и самозапсувания ми изложи като действителна история на случилото му се.
Моля да не бъда осъждан за привидно лекомисления тон, с който предавам събитието. Аз съм лекар-травматолог, специализирал съм още спортна психология и професионално нямам право да се обвързвам с подобна твърде невероятна версия. Да, за мен разказът на нашия шампион си остава версия, както приказките за летящата чиния или за бога — спортен запалянковец.
Какво според него било станало:
Както си летял, изцяло съсредоточен в мисълта какво още може да се извади от този скок — имал вече чоглавото чувство, че не е сполучлив, — Тапов изведнъж усетил в тялото си необикновена лекота. Странна и плашеща. Сякаш тялото му престанало да съществува и само духът му се реел под небето. Не усещал вече и съпротивата на въздуха. Свикнал да владее всеки свой мускул по време на скоковете, отначало той не направил никакво движение, изчаквайки да разбере какво е станало, но щом погледнал надолу, окончателно се вцепенил.
— Ти знаеш, че не съм от пъзльовците, докторе — рече Тапата. — Не съм от тях, ама можеш ли да си представиш? Няма! Ни писта, ни шанца, ни хора! И сняг даже няма. И гора няма, и планина няма, нищичко! Представяш ли си?…
Трудно е човек реално да си го представи, преди да е ослепявал или нещо временно да е затормозявало зрителния му нерв.
— Като в мъгла. Обаче хем бяла, хем пък непрозирна, а всъщност и нея никаква я няма ни в очите ми, ни в устата. Но иначе съвсем определено усещам, че се нося нанякъде, ама нагоре ли, надолу ли… Изобщо пълно противоречие на законите, щото иначе пък — пълна безтегловност! Сънуваш, Мони, рекох си, това го сънуваш, то не може да бъде. Разправял съм ти, докторе, често ми се случват такива сънища. Летя, летя и все нагоре, и все нагоре, а под мене нищо не се вижда, и се събуждам, гаче ли не съм летял, а съм плувал с пижамата си.
— И аз съм ти разправял — напомних му, — че тия сънища не са страшни, дори са ти полезни. В тях изживяваш страха си, та после да не ти пречи.
— Ох, де да беше и това сън… — въздъхна той и ледът на уискито изтрака в зъбите му.
Ето така си летял в нещо като тунел с разреден въздух и намалена гравитация, и с чувството, че е обречен цял живот да подобрява световните постижения, но без да вижда хора под себе си, без никой да види невероятния му рекорд. По някое време решил, че сигурно се намира в полубезсъзнание, заровен в дълбока преспа, затова не вижда нищо, но пък мозъкът му, макар и трескаво, още разсъждавал трезво. После, пак така изведнъж, пред очите му се прояснило и той се видял да пада неудържимо над пъстра тълпа от хора, обградили някаква сиво-зелена бетонна площадка. Падал право в нейния център, без да е в състояние да помръдне ръка или крак, та да забави или отклони падането си. Нещо сковавало мускулите му, но не уплахата, а някаква външна, невидима, но осезаема сила. След секунди само щял да се разбие на тая площадка, а хората около нея като че ли се били събрали тъкмо това да наблюдават. Никой не притичвал да подложи нещо, никаква паника, ни вик, ни жест на съчувствие поне, каквито са нормални за всички нормални хора!
— И тогава стана истинското чудо, докторе. Представяш ли си? Вместо да се сплескам на тая площадка, стъпих със ските като на дюшек, сякаш от половин метър съм скочил, а не най-малко от сто…
Слушах го и се пазех да си представям каквото и да било. Само си припомнях някои неща от учебника по психопатология.
Хората дълго го оставили да стърчи сред тях сам със своето недоумение. Зяпали го мълчаливо и никой не се приближавал. Щом се окопитил, Мони също заразглеждал тая повече от странна му тълпа. Не че били кой знае какви необикновени хора, но все пак — откъде са се взели и как така от зимната планина бе прилетял при тях направо в разгара на лятото? Защото всички били облечени в леки и нежни дрехи, пък и той самият веднага усетил под пуловера си другия климат. Лицата им били все хубави, но му се сторили някак еднакви. Мъжете били по-едри от него, също еднакви на ръст, с могъщи атлетически фигури. Те преобладавали в тълпата, но имало и десетина жени — необикновено красиви, невероятно, а иначе съвсем земни жени, и пак някак си еднакви. Като от специално подбран вариететен състав.