Споделена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Споделена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Бъч О’Нийл е боец по природа. Бивш полицай, той е единственият човек, който някога е бил допуснат до вътрешния кръг на Братството на черния кинжал. Но той иска да проникне още по-дълбоко в света на вампирите и да се включи във войната с лесърите. Бъч няма нищо за губене. Сърцето му принадлежи на жена-вампир, аристократична красавица, недостижима за него. Но ако не може да притежава Мариса, поне може да се бие рамо до рамо с братята…
Докато рискува живота си, за да спаси цивилен вампир от лесърите, Бъч попада в плен. Захвърлен да умре, той е открит като по чудо от братята…
Мариса дава всичко от себе си, за да върне Бъч към живота. Но дори нейната любов може би не е достатъчна, за да го спаси…
-Мариса! Мили Боже, какво... защо не си със защитно облекло?
Бъч се помъчи да се надигне, но тя нежно положи ръка върху рамото му.
- Ш-ш-шт... Тук съм.
Когато Бъч се успокои малко, Мариса се обърна към брат си:
- Веднага ще си облека...
- Нямаш представа... о, Господи! - Хавърс потрепери конвулсивно. - Ти също си в опасност. Може би вече си заразена.
Мариса сведе поглед към Бъч.
- Заразена?
- Не го ли усети, когато влезе! - извика Хавърс и от устата му се заизлива порой от думи.
Но Мариса вече не го слушаше. Докато брат й беснееше, тя подреждаше приоритетите си, една желязна воля в сблъсък с друга. Какво значение имаше, че Бъч няма представа коя е? Ако заблудата му дадеше сили да се бори, ако му спасеше живота, това й стигаше.
- Мариса, чуваш ли какво ти казвам? Вече си зара... Тя хвърли поглед през рамо.
- Е, ако вече съм заразена, значи нямам друг избор, освен да остана с него, не е ли така?
ДЖОН МАТЮ ЗАЕ ОТБРАНИТЕЛНА ПОЗИЦИЯ И ОЩЕ ПО-ЗДРАВО стисна дръжката на ножа. В другия край на залата, отвъд морето от сини постелки, имаше три боксови круши. Джон Матю се съсредоточи и в съзнанието му средната круша се превърна в лесър. Съвсем ясно си представи бялата коса, безцветните очи и бледата кожа, които населяваха кошмарите му, и се затича, а босите му крака шляпаха по пода.
Дребното му тяло не беше надарено нито със сила, нито с бързина, но за сметка на това волята му не знаеше предел. А в близката една година и мускулите му щяха да се изравнят по мощ с омразата му.
Нямаше. Търпение. Преобразяването му. Да започне.
Вдигнал ножа над главата си, той отвори уста, за да нададе боен вик. Не последва никакъв звук, защото той беше ням, но във въображението си Джон крещеше оглушително.
В неговите очи лесърите бяха убили родителите му. Тор и Уелси го бяха приели в дома си, бяха му казали какъв е в действителност, бяха го дарили с единствената любов, която някога беше получил. И когато кучите синове убиха Уелси, а Тор изчезна, на Джон не му остана нищо друго, освен жаждата за възмездие... желанието да отмъсти не само за тях, но и за другия невинен живот, който в онзи януарски ден лесърите бяха отнели, още преди да е започнал.
Когато стигна до боксовата круша, вече тичаше с всички сили, вдигнал ножа във въздуха. В последния момент се сви на кълбо, претърколи се през глава и рязко се изправи, така че оръжието се заби в крушата изотдолу. Ако това бе истински двубой, острието щеше да потъне дълбоко в тялото на лесъра. Много дълбоко.
Джон Матю завъртя дръжката.
После скочи на крака и рязко се обърна, представяйки си как убиецът рухва на колене, стиснал с две ръце зейналата в корема му дупка. Джон заби ножа в горната част на крушата - в мислите му оръжието потъна в тила на...
- Джон?
Той се обърна запъхтян.
Той потрепери... и то не само защото се беше стреснал. Към него се приближаваше Бет Рандал, кралицата, която беше негова сестра или поне така показваха кръвните изследвания. Странно, всеки път, когато тя беше наблизо, мозъкът му сякаш блокираше и преставаше да действа. Но поне вече не припадаше, както първия път, когато я видя.
Бет прекоси тренировъчната зала и дойде при него. Висока и стройна, тя беше облечена в дънки и бяло поло. Тъмната й коса имаше съвсем същия цвят като неговата. Когато тя се приближи, Джон усети, че от нея се излъчва тъмната миризма на Рот. Предполагаше, че маркирането става чрез секс, тъй като миризмата беше най-силна по време на Първото хранене, когато и двамата идваха от спалнята си.
- Джон, ще се присъединиш ли към нас за Последното хранене?
- Трябва да остана и да тренирам - отвърна той на езика на жестовете.
Всички в къщата бяха научили жестомимичния език и това негласно признаване на неговата слабост, на неспособността му да говори, го дразнеше. Не искаше тяхното снизхождение. Искаше да е нормален.
-Ще ни бъде приятно да те видим. А и ти прекарваш толкова много време в залата.
-Тренировките са важни.
Тя хвърли поглед към ножа в ръката му.
- Има и други важни неща.
Той видя как тъмносините й очи обходиха залата, сякаш в търсене на някой особено убедителен довод.
- Моля те, Джон, ние... тревожим се за теб.
Имаше време, преди около три месеца, когато нищо не би го зарадвало повече от това, да чуе подобни думи от устата й. Да ги чуе от устата на когото и да било. Но това време беше безвъзвратно отминало. Не му беше притрябвала нейната загриженост. Искаше единствено да го оставят на мира.