Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
Чудеше се какво да направи — да прекара остатъка от нощта, скрита в храсталаците до имението или да изтича да каже на някого какво бе чула току-що. Но на кого? Твърдината на Мок и Ноктите? Едва ли. Според Олег те бяха една от съревноваващите се сили. Една група сред многото на бойното поле, което тази нощ бе по-задръстено, отколкото те подозираха. Киска не беше сигурна, че може да си позволи просто да отиде при тях на сляпо. Тогава къде? Под-Юмрук Пел? Той беше предал цялата власт в ръцете на Ноктите, без дори да вдигне дебелия си задник от стола! Не, имаше само един човек на този остров, който можеше да й помогне да проумее всичко това: леля й Агайла. Тя щеше да знае какво трябваше да направи. Но все пак…
Киска погледна тялото. То изглеждаше противно плоско, сякаш заради загубата на кръв и тайни. Може би всичкото това говорене не беше нищо повече от последното инстинктивно излияние на един луд. Побъркан интригант до последния си дъх. Тази мисъл беше утешителна. Да, най-вероятно точно това се бе случило. Всичко друго… е, всичко друго звучеше твърде налудничаво.
Тя се обърна към крайбрежните хълмове, прегърнати от малки ниски облачета. Бурята сякаш не обещаваше нищо по-драматично от една красива игра на сенки и няколко часа силен дъжд. Трепереща от студ и напълно изтощена, Киска се загърна по-плътно в подгизналите си дрехи и прибра мократа си коса зад ушите. Такива мрачни, печални нощи винаги я потискаха. Тя се зачуди колко време беше изминало и дали щеше отново да успее да надуши следите на своята мишена по пътя за къщата на леля Агайла — мъжът, с когото Олег й бе заповядал да разговаря. Може би все още имаше някакъв шанс. И какво, ако отново успееше да го открие? Какво трябваше да направи? Да го пресрещне и да му каже, че има съобщение за него от един призрак?
Тя се обърна и изсумтя, когато видя това, което беше зад нея. Там стоеше мъжът с тъмно сивата пелерина, с вирната глава и поглед, вперен в нея. Пристъпи напред. Отблизо изглеждаше доста по-нисък, отколкото си бе представяла. Киска мушна дясната си ръка в пелерината и хвана дръжката на арбалета. Той вдигна ръце, все още стиснати в юмруци, и ги раздалечи. Между тях нямаше нищо, но Киска разпозна стойката на удушвача.
— Кой си ти? — попита тя тихо. Устоя на желанието да вдигне ръка към гърлото си. Той се приближи, без да продума. Киска отстъпи назад и обмисли възможностите си: колко далече беше стената? Там имаше ли някакво прикритие? Колко бързо можеше да бяга този мъж?
Тя мина покрай мраморната пейка и трупът на Олег, вървейки назад.
— Кой си ти! — извика тя, тъй като вече не я беше грижа за секретността на мисията й.
Той се ухили като хищник и продължи да напредва. Защо всички убийци бяха толкова самоуверени?
Той вдигна ръце над главата си, сякаш се надяваше, че може просто да се приближи и да я удуши. Прескочи трупа на Олег. Или по-скоро стъпи през него. Кракът му изчезна. Тя изтегли арбалета и стреля, но стрелата профуча през един безплътен образ, топящ се в сенките.
Успя да изплюе едно „Мамка му“ преди телта да се обвие около врата й изотзад. Ледено студена болка се вряза в плътта й като нож. Не можеше да диша. Искаше да изпищи, да се моли, да плаче, да направи нещо, каквото и да било. Но през гърлото й не можеше да премине нищо.
Убиецът се наведе напред и опря брадичката си в рамото й.
— Щях да те подмина — издиша той в ухото й. — Но ти беше толкова настоятелна. Това не е твоя работа. Ти си нещо, залепило се за ботуша ми. Сега те пращам при моя господар.
Киска усети как юмруците от двете страни на врата й се стягат за последното, фатално дръпване. Тя изви гръб, размаха ръце, изрита — но нищо не го разколеба.
Тогава нещо изплува в зрителното й поле като риба, издигнала се от непрогледните дълбини. Тяло и лице, които приеха форма… Олег. Сянката посочи към нещо над рамото й и устните помръднаха. Вятърът довя думи на гърлен език. Нещо избухна до Киска, чу се вик. Тя се завъртя в мрака, разперила крайници като звезда. Някъде наблизо някой пищеше и Киска се приземи на влажната, глинеста земя.
Тя бавно отвори очи. Дрехите й бяха горещи и прогизнали. Въртеше й се свят; ушите й звънтяха и пулсираха. Отново ли беше припаднала? Не, ревът на гръмотевицата все още звучеше като ехо, а от пелерината й се извиваше дим. Тя лежеше в северната леха в имението на Е’Кариал, жива, невредима, или поне така се чувстваше. Надигна се на четири крака, след което се изправи на два. Олюля се, чувствайки се напълно гроги, след което си проправи път през крехките стебла и треви до патиото.