Прелестен мрак
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Хроники на чародейците #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-258-4
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Прелестен мрак». Краткое содержание книги:
Някои тайни могат да променят живота ти. Други могат да бъдат гибелни.
С приближаването на седемнайсетия й рожден ден Лена и Итън ще се изправят пред още по-големи опасности. Чародейка и смъртен не могат да бъдат заедно. А може би първо трябва да влязат в мрака…
Двамата могат да се справят с всичко, което градът им готви. Но след трагичната загуба на любимия си чичо, който е бил като баща за нея, Лена се отдръпва от Итън. Тя започва да крие тайни, които могат да променят техните взаимоотношения.
Сега, когато очите на Итън са отворени за тъмната страна на Гатлин, вече няма връщане назад. Преследван от странни видения, които само той може да види, Итън навлиза все по-дълбоко в сложната история на своя град и на своето семейство. Пътят му го отвежда сред опасната мрежа на подземните тунели, които лъкатушат из целия Юг. Пред Лена, Итън и верния му приятел Линк се разкрива свят, в който нищо пее такова, каквото изглежда.
Всяка целувка носи болка. Следващият удар на сърцето може да е последният. Сега това е тяхното общо проклятие.
Обичах я, атом по атом, с всяка клетка на изгарящото си тяло. Целувахме се, докато сърцето ми забрави да бие и очертанията на това, което можех да видя, да почувствам и да чуя, започнаха да се изгубват в мрака…
И любовта ги поведе в мрака…
Ударих по вратата отново.
— Сигурен съм, че Лена е добре. Може би има нужда от пространство. Момичетата винаги говорят, че искат повече пространство.
Линк включи радиото, после го спря.
— Уредбата е убиец.
— Все тая.
— Хей, трябва да отидем до закусвалнята и да проверим дали Шарлот е на работа. Може да иска да се повози с нас. Особено в тази сладурана.
Линк се опитваше да ме разсее, но това нямаше как да стане.
— Линк, едва ли има човек в града, който да не знае на кого е колата. А и трябва да я върнем в „Рейвънуд“. Леля Дел ще се притесни.
Така щях да имам и извинение да видя дали моторът не е пред дома на Лена.
Линк обаче упорстваше.
— Ще се покажеш там с колата на Лена без нея самата? Така няма ли да притесниш повече леля Дел? Да спрем в „Дейри Кийн“, за да си вземем нещо разхладително и да помислим малко. Кой знае, може Лена пък да е отишла в закусвалнята. Тя е точно на отбивката за магистралата.
Беше прав, но това не ме караше да се чувствам по-добре. А даже по-зле.
— Ако харесваш „Дейри Кийн“ толкова много, трябва да започнеш работа там. О, чакай, не можеш, защото ще ходиш на лятно училище и ще правиш дисекции на жаби заедно с другите доживотни затворници.
„Доживотните“ бяха групичка слабаци, типове, които сякаш винаги бяха в училище и никога не завършваха. Момчета, които продължаваха да носят якетата с емблемата на гимназията години по-късно, когато работеха в „Стоп енд Шоп“.
— Я кой ми го казва! Има ли по-зубраческа лятна работа от твоята? В библиотеката?
— Бих могъл да те фрасна с някоя книга, но и за това е необходимо да можеш да четеш.
Линк беше смаян от летните ми планове да работя в библиотеката при Мариан, но ми беше все тая. Все още имаше много неща, които не знаех за Лена, за семейството й, за светлите и мрачните чародейци. Защо Лена не се Призова на шестнайсетия си рожден ден? Не изглеждаше като нещо, от което можеш просто да се откажеш. Наистина ли можеше сама да избере дали да бъде Светлина или Мрак? Толкова ли беше лесно? След като Книгата на луните беше унищожена в пожара, библиотеката на чародейците, „Lunae libri“, беше единственото място, където можех да намеря някакви отговори.
А имаше и други въпроси. Опитвах се да не мисля за майка си. Опитвах се да не мисля за странници на мотори, кошмари, окървавени устни и златни очи. Вместо това просто зяпах през прозореца и гледах дърветата, покрай които преминавахме. Не ги различавах много ясно, всичко ми беше като в мъгла.
В „Дейри Кийн“ беше претъпкано. Не че беше голяма изненада, след като това беше единственото място на нормално разстояние, до което можеше да се стигне пеш от гимназията. През лятото само трябваше да следваш мухите и рано или късно щяха да те доведат тук. Преди мястото се казваше „Деъри Кинг“, но когато семейство Гентри го купиха, не им се даваха много пари, така че смениха само няколко букви от името на светещата табела. Днес всички изглеждаха още по-потни и по-нервни от обикновено. Да ходиш пеша километър и половина в жегата на Южна Каролина и да пропуснеш първия ден от излежаването и пиенето на топла бира на брега на езерото не беше представата на никого за добро прекарване. Сякаш бяха отменили национален празник.
Емили, Савана и Еден седяха на най-хубавата маса в ъгъла заедно с баскетболния отбор. Бяха боси, по горнищата на банските си и със свръхкъси дънкови полички — с по едно отворено най-долно копче, така че да се видят леко и долнищата, без съвсем да се свлече полата. Никой не беше в особено добро настроение. В Гатлин не беше останала и една нова гума, така че половината коли все още си седяха на училищния паркинг. Въпреки това в закусвалнята имаше и много весел кикот и съблазнително усукване на къдрици. Емили се заливаше с вода и на Емъри, нейната последна жертва, това му харесваше много.
Линк поклати глава.
— Човече, тези двамата се смятат за центъра на света! Сигурно ще заемат мястото на булката и младоженеца на сватба или на трупа на погребение, само и само да ги забележат.
— Все ми е тая, стига да не съм поканен на никое от тях.
— Пич, имаш нужда от нещо сладко. Ще се наредя на опашката. Какво искаш?
— Нищо, благодаря ти. Имаш ли пари?
Линк винаги беше без пари.
— Не, ще изкрънкам Шарлот да ме почерпи нещо.
Линк може да „изкрънка“ почти всичко във всякаква ситуация. Разбутах тълпата, за да мина навътре, колкото се може по-далече от Емили и Савана. Стоварих се на най-забутаната маса в лошия ъгъл на заведението, под рафтовете с кенчетата сода и бутилки с различни напитки от цялата страна. Някои от тях бяха тук от времето, когато баща ми е бил малък, и се виждаха различните пластове кафяв, оранжев или червен сироп, утаили се на дъното на бутилките след всички тези години. Беше доста гнусничко, а картината се допълваше от избелелите тапети на бутилки сода от 50-те години и от измрелите мухи. След време обаче човек свикваше и вече не ги забелязваше.