Прелестен мрак
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Хроники на чародейците #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-258-4
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Прелестен мрак». Краткое содержание книги:
Някои тайни могат да променят живота ти. Други могат да бъдат гибелни.
С приближаването на седемнайсетия й рожден ден Лена и Итън ще се изправят пред още по-големи опасности. Чародейка и смъртен не могат да бъдат заедно. А може би първо трябва да влязат в мрака…
Двамата могат да се справят с всичко, което градът им готви. Но след трагичната загуба на любимия си чичо, който е бил като баща за нея, Лена се отдръпва от Итън. Тя започва да крие тайни, които могат да променят техните взаимоотношения.
Сега, когато очите на Итън са отворени за тъмната страна на Гатлин, вече няма връщане назад. Преследван от странни видения, които само той може да види, Итън навлиза все по-дълбоко в сложната история на своя град и на своето семейство. Пътят му го отвежда сред опасната мрежа на подземните тунели, които лъкатушат из целия Юг. Пред Лена, Итън и верния му приятел Линк се разкрива свят, в който нищо пее такова, каквото изглежда.
Всяка целувка носи болка. Следващият удар на сърцето може да е последният. Сега това е тяхното общо проклятие.
Обичах я, атом по атом, с всяка клетка на изгарящото си тяло. Целувахме се, докато сърцето ми забрави да бие и очертанията на това, което можех да видя, да почувствам и да чуя, започнаха да се изгубват в мрака…
И любовта ги поведе в мрака…
Преди да кажа още нещо, Линк ни настигна и ме шляпна по гърба с хавлията си.
— Явно днес никой няма да ходи на езерото освен вас двамата.
— Какво искаш да кажеш?
— Виж гумите на колите, о, заблудени! Всички са разрязани, на всяка кола, пич, дори и на Бричката.
— На всяка кола?
Дебелака, училищният полицай, който винаги кръшкаше от работа, щеше да побеснее. Преброих колите на паркинга. Доста бяха, така че положението излизаше извън контрол. Не беше от компетенциите на Дебелака, дори и на полицията в Съмървил. Може би щяха да се обадят на самия шериф.
— Всички коли, освен тази на Лена — посочи Линк към фастбека на паркинга. Все още ми беше трудно да приема идеята, че това е колата на Лена. На паркинга цареше пълен хаос. Савана говореше по телефона си. Емили крещеше на Еден Уестърли. Баскетболният отбор беше изчезнал някъде.
Линк метна ръка през рамото на Лена.
— Не ти се сърдя за останалите, но трябваше ли да се разправиш и с Бричката? Малко съм позакъсал с парите, а новите гуми са скъпички.
Погледнах я. Тя изглеждаше объркана.
Лена, ти ли беше?
— Не бях аз.
Нещо не беше наред. Старата Лена щеше да ни фрасне по главата, дори само защото сме попитали.
— Мислиш ли, че е била Ридли или… — Не исках да казвам името на Сарафина.
Тя поклати глава.
— Не е била Ридли. — Не звучеше като себе си, нито много убедена в думите си. — Тя не е единствената, която мрази смъртните, дори да не ти се вярва.
Погледнах я, но Линк пръв попита това, за което и двамата си мислехме.
— Откъде знаеш?
— Просто знам.
Над хаоса из паркинга изведнъж се разнесе шум от двигател на мотор. Момче с черна тениска потегли между паркираните коли, ауспухът на мотора му изхвърляше черни газове в лицата на гневните мажоретки. После изчезна по пътя. Носеше каска, така че не можах да видя лицето му. Забелязах само, че е с „Харли Дейвидсън“.
Стомахът ми се сви на топка, защото моторът ми беше познат. Къде го бях виждал? Никой в гимназията нямаше такъв. Най-близкото до него беше жалкият мотопед на Ханк Портър, който не беше в движение, откакто се беше преобърнал с него след последния купон на Савана. Или поне така бях чул, защото вече не бях в почетния списък с гостите.
Лена се взираше след моториста, сякаш беше видяла призрак.
— Да се махаме оттук.
Запъти се към колата си, като направо тичаше по стъпалата.
— Къде отиваме?
Опитах се да я настигна, а Линк беше точно зад мен.
— Където и да е, стига да не е тук.
12.VI
Езерото
— Ако не е била Ридли, кой тогава? — притиснах я отново. Станалото на паркинга нямаше никакъв смисъл и не можех да спра да мисля за него. Както и за мотора. Къде го бях виждал преди?
Лена не ми обърна никакво внимание и продължаваше да зяпа водата.
— Вероятно е съвпадение.
Никой от нас не вярваше в съвпадения.
— Така ли?
Грабнах шепа кафеникав твърд пясък. Освен Линк цялото езеро беше само за нас двамата. Всички останали сигурно бяха на опашка в местния сервиз и се опитваха да си купят нови гуми, преди Ед да затвори.
В друг град сигурно щяхте да обуете сандалите на краката си и да кажете, че пясъкът е мръсен и тази част от езерото си е обикновено блато, но мътната вода на Моултри е най-близкото до басейн, което имаме тук в Гатлин. Всички се тъпчеха на северния бряг, защото е сред горичката и трябва да оставиш колата си много по-нагоре по пътя, така че никога не можеш да срещнеш някой, който да не е от гимназията — и най-вече, няма опасност да се сблъскаш с родителите си.
Не знаех защо сме тук. Беше странно езерото да е само наше, след като цялото училище смяташе днес да се събере на това място. Направо не повярвах на ушите си, когато Лена каза, че иска да дойдем. Но тя го каза и ние дойдохме и сега Линк шляпаше из водата, а с нея седяхме на мръсната хавлия, която той взе от багажника на Бричката, преди да я зарежем на паркинга.
Лена се размърда леко до мен. За минута, за секунда изглеждаше, че всичко отново е нормално и тя иска да бъде на хавлията до мен. Но после мигът изчезна и ние се умълчахме. Виждах как бледата й кожа блести под тънката бяла тениска, която беше залепнала по тялото й от задушаващата жега и влажност на юнския ден в Южна Каролина. Звукът на цвърчащите весело цикади почти успяваше да запълни неловкото мълчание. Почти. Черната пола на Лена се беше вдигнала високо на бедрата й. За стотен път си пожелах да си бяхме взели банските. Никога не я бях виждал в бански. Опитах се да не мисля за това.