Прелестен мрак
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Хроники на чародейците #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-258-4
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Прелестен мрак». Краткое содержание книги:
Някои тайни могат да променят живота ти. Други могат да бъдат гибелни.
С приближаването на седемнайсетия й рожден ден Лена и Итън ще се изправят пред още по-големи опасности. Чародейка и смъртен не могат да бъдат заедно. А може би първо трябва да влязат в мрака…
Двамата могат да се справят с всичко, което градът им готви. Но след трагичната загуба на любимия си чичо, който е бил като баща за нея, Лена се отдръпва от Итън. Тя започва да крие тайни, които могат да променят техните взаимоотношения.
Сега, когато очите на Итън са отворени за тъмната страна на Гатлин, вече няма връщане назад. Преследван от странни видения, които само той може да види, Итън навлиза все по-дълбоко в сложната история на своя град и на своето семейство. Пътят му го отвежда сред опасната мрежа на подземните тунели, които лъкатушат из целия Юг. Пред Лена, Итън и верния му приятел Линк се разкрива свят, в който нищо пее такова, каквото изглежда.
Всяка целувка носи болка. Следващият удар на сърцето може да е последният. Сега това е тяхното общо проклятие.
Обичах я, атом по атом, с всяка клетка на изгарящото си тяло. Целувахме се, докато сърцето ми забрави да бие и очертанията на това, което можех да видя, да почувствам и да чуя, започнаха да се изгубват в мрака…
И любовта ги поведе в мрака…
Забравили, че чувам мислите ти?
Погледнах я изненадано. Ето я отново. Влизаше в главата ми, два пъти за един ден, сякаш никога не беше преставала. В един миг изобщо не ми говореше, а в следващия се държеше така, все едно между нас нищо не се беше променило. Знаех, че трябва да поговорим за това, но вече нямах желание да споря с нея.
Не че бих могъл да споря с теб, ако беше по бански, Лена.
Тя се наведе към мен и започна да издърпва протърканата тениска над главата ми. Няколко къдрици от отново разпиляната й коса погъделичкаха раменете ми. Обви ръцете си около врата ми и ме придърпа по-близо към себе си. Опрени лице в лице, виждах как слънцето блести в очите й. Не си спомнях някога да са изглеждали толкова златисти.
После Лена захвърли тениската в лицето ми, стана от хавлията и се затича към водата, смеейки се като малко дете, докато скачаше в езерото все още с дрехите си. Не я бях виждал да се смее и да се радва така от месеци. Като че ли отново се беше върнала при мен за един следобед, макар да не разбирах защо. Прогоних въпросите от ума си и започнах да я гоня във водата и по брега на езерото.
— Спри!
Лена ме пръскаше с вода, аз също я пръсках. Дрехите й бяха напълно мокри, шортите ми също, но беше прекрасно да сме навън, на слънце. Линк плуваше по-надалече към малкия пристан. Наистина бяхме сами.
— Лена, чакай. — Тя ми се усмихна през рамо и се гмурна във водата. — Няма да се отървеш толкова лесно.
Хванах крака й, преди да изчезне, и я дръпнах към себе си. Тя се засмя и ме ритна, започна да се извива и аз паднах във водата заедно с нея.
— Мисля, че намерих някаква риба! — изпищя Лена.
Хванах я за кръста и я придърпах към себе си. Гледахме се очи в очи, нямаше нищо освен слънце и вода, и нас двамата. Сега не можехме да го избегнем.
— Не искам да си тръгваш. Искам нещата да са такива, каквито бяха преди. Не можем ли да си го върнем, знаеш… както беше…
Лена постави ръка на устните ми.
— Шшш…
От върха на пръстите й по устните ми протече топлина, премина по раменете и после през цялото ми тяло. Почти бях забравил това чувство, горещината, електричеството… Тя ме прегърна, сви ръце в юмруци на гърба ми и отпусна глава на рамото ми. От кожата ми сякаш се издигаше пара, усещах приятни пробождания по местата, където ме докосваше. Не бяхме се оказвали така близо един до друг от седмици. Вдишах дълбоко. Лимони и розмарин… и нещо друго. Нещо различно.
Обичам те, Лена.
Знам.
Повдигна лицето си към мен и аз я целунах. За секунди изчезна в прегръдката ми така, както не го беше правила от месеци. Целувката имаше свой живот, независимо от нас, като че ли бяхме под някакво чародейско заклинание, само наше, ничие друго.
Повдигнах я, краката й се увиха около кръста ми, водата се лееше около нас. Отнесох я обратно на кърпата и се претърколихме на мръсния пясък. Топлината ни се превърна в огън. Знаех, че сме извън контрол и трябва да спрем.
Лена.
Тя простена под тежестта на тялото ми, завъртяхме се още веднъж един върху друг. Опитвах се да успокоя дишането си. Лена отметна глава назад, засмя се и по гърба ми премина студена вълна. Спомних си този смях, смеха от съня ми. Само че тогава беше смехът на Сарафина. Дъщерята звучеше точно като майка си.
Лена…
Въобразявах ли си? Преди да разбера какво става, тя седна върху мен и вече не можех да мисля за нищо друго. За секунди бях изгубен напълно, почти задушен от целувките и прегръдката й. Гърбът ми се стегна и усетих, че не мога да дишам. Знаех, че ако не спрем скоро, ще свърша в спешното на болницата или дори по-лошо.
Лена!
Почувствах раздираща болка по устните си. Отблъснах я и се претърколих встрани, все още зашеметен. Тя се смъкна на пясъка и седна с подвити под себе си крака. Очите й блестяха, златни и огромни. Без почти никаква следа от зелено. Дишаше тежко. Аз дишах два пъти по-тежко от нея, сърцето ми направо щеше да изскочи. Всеки оголен нерв в тялото ми гореше, бях като подпален от всички страни. Лена повдигна глава, едва виждах лицето й сред хаоса от разпиляна коса и пясък. Само странният златист блясък.
— Махни се от мен — каза напълно спокойно, всяка дума идваше от някакво дълбоко, недостижимо за никого място вътре в нея.