Прелестен мрак

Лена погледна грапавия розов белег в долната част на корема ми. Изглеждаше така, сякаш щеше да припадне всеки момент. Лицето й побледня, обзе я паника. За пръв път от седмици виждах някаква емоция в очите й.

— Не знам за какво говориш. Не съм сънувала нищо тази нощ.

Имаше нещо в начина, по който го каза, нещо в изражението й.

Беше много сериозна.

— Това е странно. Обикновено сънуваме едни и същи неща.

Опитах се да звуча спокойно, но чувах как сърцето ми започва да бие по-силно.

Сънувахме еднакви сънища още преди да се срещнем. Те бяха причината за нощните посещения на Макон в моята стая — той крадеше части от кошмарите ми, защото не искаше Лена да ги вижда. Макон беше казал, че връзката ни е толкова силна, че Лена сънува моите сънища. Какво ли би казал сега за връзката ни, след като тя вече не ги споделяше?

— Беше нощта на рождения ти ден и чух как ме викаш. Но когато отидох на върха на криптата, Сарафина беше там и имаше нож.

На Лена сякаш й прилоша. Сигурно трябваше да спра, но не можех. Трябваше да продължа да я притискам, макар да не знаех защо.

— Лена, какво се случи в онази нощ? Ти така и не ми каза. Може би затова го сънувам сега.

Итън, не мога. Не ме принуждавай.

Не можех да повярвам. Тя отново беше в главата ми. Отново използвахме нишката. Опитах се да открехна още малко вратата и да се промъкна вътре.

Можем да говорим за това. Трябва да говориш с мен.

Каквото и да изпитваше Лена, тя се отърси от него. Усетих как вратата между умовете ни се затръшва рязко.

— Знаеш какво се случи. Ти падна, докато се опитваше да се покатериш върху криптата, и изгуби съзнание.

— А какво стана със Сарафина?

Тя подръпваше нервно дръжката на чантата си.

— Не знам. Навсякъде имаше огън, помниш ли?

— И тя просто ей така изчезна?

— Не знам. Не виждах нищо, а когато огънят угасна напълно, нея вече я нямаше — каза някак отбранително, все едно я бях обвинил в нещо. — Защо вдигаш толкова шум за това? Сънувал си нещо, аз не. И какво? Този сън не е като другите. Не означава нищо.

Продължи да върви, но аз й препречих пътя и повдигнах отново тениската си.

— Тогава как ще обясниш това?

Неравната линия на белега все още беше розова и като че ли прясно излекувана. Очите на Лена се разшириха, улавяйки слънчевата светлина на първия ден от лятото. На слънцето лешниковите й очи изглеждаха изпълнени със злато. Не каза нито дума.

— И песента — променя се. Знам, че и ти я чуваш. „Времето напредва?“ Няма ли да поговорим за това? — Тя се обърна и се отдалечи от мен. Предполагам, че това беше отговорът й. Но не ми пукаше и нямаше никакво значение, защото вече не можех да се спра. — Нещо става, нали?

Лена разтърси глава.

— Лена? Какво има?