Прелестен мрак
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Хроники на чародейците #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-258-4
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Прелестен мрак». Краткое содержание книги:
Някои тайни могат да променят живота ти. Други могат да бъдат гибелни.
С приближаването на седемнайсетия й рожден ден Лена и Итън ще се изправят пред още по-големи опасности. Чародейка и смъртен не могат да бъдат заедно. А може би първо трябва да влязат в мрака…
Двамата могат да се справят с всичко, което градът им готви. Но след трагичната загуба на любимия си чичо, който е бил като баща за нея, Лена се отдръпва от Итън. Тя започва да крие тайни, които могат да променят техните взаимоотношения.
Сега, когато очите на Итън са отворени за тъмната страна на Гатлин, вече няма връщане назад. Преследван от странни видения, които само той може да види, Итън навлиза все по-дълбоко в сложната история на своя град и на своето семейство. Пътят му го отвежда сред опасната мрежа на подземните тунели, които лъкатушат из целия Юг. Пред Лена, Итън и верния му приятел Линк се разкрива свят, в който нищо пее такова, каквото изглежда.
Всяка целувка носи болка. Следващият удар на сърцето може да е последният. Сега това е тяхното общо проклятие.
Обичах я, атом по атом, с всяка клетка на изгарящото си тяло. Целувахме се, докато сърцето ми забрави да бие и очертанията на това, което можех да видя, да почувствам и да чуя, започнаха да се изгубват в мрака…
И любовта ги поведе в мрака…
Линк излезе от водата и започна да търка с кърпата щръкналата си мокра коса. Изглеждаше нелепо с пластмасовите си очила за плуване, които майка му го караше да носи още откакто бяхме съвсем малки.
— Пропуснах ли нещо?
Докоснах устните си, примигнах и погледнах към пръстите си. Кръв.
Лена се изправи, обърна ни гръб и си тръгна.
За малко да те убия.
Затича се към дърветата.
— Лена! — Хукнах след нея.
Да тичаш бос из горите на Южна Каролина не е особено добра идея. Времето беше много горещо и сухо и брегът на езерото беше покрит с изсъхнали шишарки от кипарис, които се забиваха в стъпалата ми като хиляди игли. Но не спирах да тичам. По-скоро чувах Лена, отколкото да я виждам, докато тя криволичеше през дърветата пред мен.
Разкарай се! Върви си!
Голям клон с шишарки от един бор се отчупи без предупреждение и падна на земята на няколко метра пред краката ми. Чувах как друг клон се откъсва с грохот малко по-нататък.
Лена, полудя ли?
Около мен навсякъде падаха клони, пропускайки ме на сантиметри. Достатъчно далече, за да не ме ударят, но достатъчно близко, за да разбера намека.
Престани!
Не ме преследвай, Итън! Остави ме на мира!
Разстоянието помежду ни се увеличаваше, но аз се затичах по-бързо. Стволовете на дърветата и клоните на храстите прехвърчаха покрай мен. Лена се движеше между дърветата, без да следва някаква утъпкана пътека. Отиваше към магистралата. Още едно дърво падна пред мен и се стовари хоризонтално върху дънерите на две други дървета отстрани. Бях в капан. В короната на събореното дърво имаше гнездо на орел. Нещо, което Лена никога не би допуснала да се случи, ако беше на себе си и разсъждаваше ясно. Докоснах внимателно клончетата, за да проверя за счупени яйца.
В този миг чух звук от мотор и стомахът ми се преобърна. Опитах се да си проправя път през клоните. Лицето ми беше издраскано и разкървавено, но успях да стигна навреме до шосето, за да видя как Лена сяда зад моториста, каращ проклетия „Харли Дейвидсън“.
Лена, какво правиш?
Тя погледна за миг към мен. После потегли, черната й коса се вееше на гърба й.
Махам се оттук.
Бледите й ръце се обвиха около моториста от паркинга на „Джаксън“, онзи, който беше нарязал гумите на колите.
Моторът. Най-накрая си спомних. Беше на една от снимките от гробището, тази, която изчезна от стената й, след като попитах за нея.
Тя не би скочила на задната седалка на някой случаен тип.
Освен ако не го познаваше.
В този момент не знаех кой е по-лошият вариант.
12.VI
Чародеецът
С Линк не си говорихме много, докато се прибирахме от езерото. Трябваше да откараме колата на Лена, но аз не бях в настроение да шофирам. Краката ми бяха нарязани и си бях изкълчил глезена, когато се опитвах да се покатеря върху последното дърво.
Линк нямаше нищо против. Той се наслаждаваше на факта, че е зад волана на спортна кола.
— Човече, това нещо знае как да вози. Страхотно бебче.
Обичайното бърборене на Линк днес ми се струваше ужасно досадно. Главата ми се въртеше и не исках да чувам възхвалите за колата на Лена за стотен път.
— Тогава дай газ. Трябва да я намерим. Вози се на стоп при някакъв непознат моторист.
Не исках да му казвам, че е възможно да познава момчето. Кога беше направила снимката на мотора в гробището? Блъснах с юмрук по вратата от яд и безсилие.
Линк не оспори очевидното. Лена беше избягала от мен. Беше пределно ясно, че не иска да бъде намерена. Той просто подкара колата, а аз зяпах навън през прозореца, горещият вятър пареше лицето ми и стотиците малки ранички по него ме боляха ужасно.
От много време насам нищо не беше наред. Просто не исках да го призная. Не бях сигурен дали вината беше в нас двамата, дали аз й бях причинил нещо или пък тя на мен. А може би тя беше направила нещо на себе си. Промените започнаха на рождения й ден. Рожденият й ден, който беше и денят на смъртта на Макон.
Може би Сарафина беше виновна за всичко?
През цялото време бях мислил само за тези тъпи фази на скръбта. Мислех за златното в очите на Лена и за смеха от кошмара си. Ами ако това бяха различни етапи, етапи на нещо друго? Нещо свръхестествено? Нещо мрачно?
Ами ако точно от това се бяхме страхували винаги?