Прелестен мрак
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Хроники на чародейците #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-258-4
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Прелестен мрак». Краткое содержание книги:
Някои тайни могат да променят живота ти. Други могат да бъдат гибелни.
С приближаването на седемнайсетия й рожден ден Лена и Итън ще се изправят пред още по-големи опасности. Чародейка и смъртен не могат да бъдат заедно. А може би първо трябва да влязат в мрака…
Двамата могат да се справят с всичко, което градът им готви. Но след трагичната загуба на любимия си чичо, който е бил като баща за нея, Лена се отдръпва от Итън. Тя започва да крие тайни, които могат да променят техните взаимоотношения.
Сега, когато очите на Итън са отворени за тъмната страна на Гатлин, вече няма връщане назад. Преследван от странни видения, които само той може да види, Итън навлиза все по-дълбоко в сложната история на своя град и на своето семейство. Пътят му го отвежда сред опасната мрежа на подземните тунели, които лъкатушат из целия Юг. Пред Лена, Итън и верния му приятел Линк се разкрива свят, в който нищо пее такова, каквото изглежда.
Всяка целувка носи болка. Следващият удар на сърцето може да е последният. Сега това е тяхното общо проклятие.
Обичах я, атом по атом, с всяка клетка на изгарящото си тяло. Целувахме се, докато сърцето ми забрави да бие и очертанията на това, което можех да видя, да почувствам и да чуя, започнаха да се изгубват в мрака…
И любовта ги поведе в мрака…
— Добре. — Гласът му беше някак креслив. — Наистина съм добре. Въпреки че ти напусна града.
Ридли не отговори.
Все още гледах Джон, а той не откъсваше поглед от мен, измервайки ме от горе до долу с очи. Вероятно измисляше поне хиляда начина как да се отърве от мен. Защото той търсеше нещо — или някого — и аз стоях на пътя му. Ридли не би се появила тук с този тип сега, след четири месеца, без сериозна причина.
Продължавах да го гледам.
— Ридли, не трябва да си тук.
— Не се коси излишно, сладурче. Само минаваме, на връщане от „Рейвънуд“ — изтърси ей така, между другото, сякаш не беше особено важно.
Изсмях се.
— „Рейвънуд“? Не биха те пуснали да влезеш през вратата. Лена по-скоро би подпалила къщата.
Ридли и Лена бяха израсли заедно като сестри, но после Ридли беше станала Мрак. Тя беше помогнала на Сарафина да намери Лена на рождения й ден, заради което всички ние, включително и баща ми, за малко не бяхме убити. Нямаше никакъв начин Лена да иска да общува с нея. Освен за да й извие врата.
Ридли ми се усмихна.
— Нещата са различни, любовнико. Може да не съм в добри отношения с останалите членове на скъпото ми семейство, но с Лена намерихме общ език. Защо не я попиташ сам?
— Лъжеш.
Тя разви една яркорозова близалка, която изглеждаше абсолютно невинно, но в нейните ръце беше смъртоносно оръжие.
— Очевидно имаш проблеми с доверието. Иска ми се да ти помогна, но е време да се махаме от това очарователно местенце. Трябва да заредим мотора на Джон, преди бензинът на тази забутана бензиностанция да свърши.
Стиснах ръба на масата с ръце. Кокалчетата на пръстите ми бяха побелели.
Моторът на Джон.
Явно го беше паркирал отпред и се обзалагах, че е „Харли Дейвидсън“. Същият мотор, който бях видял на снимката на стената в стаята на Лена. Джон Брийд беше качил на стоп Лена при езерото Моултри. И преди да каже каквото и да било, знаех, че Джон Брийд няма да си тръгне просто така. Щеше да чака зад ъгъла следващия път, когато Лена има нужда някой да я отведе някъде.
Изправих се. Не бях сигурен какво щях да направя, но Линк явно знаеше. Той също стана от стола си и започна да ме бута към вратата.
— Да изчезваме оттук.
Ридли се провикна след нас:
— Наистина ми липсваше, мое пластилиново човече.
Опита се да прозвучи саркастично, като една от нейните шегички. Но сарказмът се изгуби някъде по средата на изречението. Бутнах рязко вратата с ръка и тя направо щеше да изхвръкне от пантите си.
Преди да се затръшне зад гърба ми, чух гласа на Джон:
— Беше ми приятно да се запознаем, Итън. Поздрави Лена от мен.
Ръцете ми трепереха, чух как Ридли се смее. Днес не й се налагаше да ме лъже, за да ме нарани. И истината вършеше работа.
Не говорихме изобщо по пътя към „Рейвънуд“. Никой от нас не знаеше какво да каже. Момичетата имаха такова въздействие, особено чародейките. Когато стигнахме до края на дългото и стръмно отклонение, водещо до имението, видяхме, че вратите бяха затворени, което не се беше случвало досега. Бръшлянът беше израснал по виещото се ковано желязо на портите, сякаш беше имал цяла вечност на разположение. Излязох от колата и разтресох вратата, за да видя дали ще се отвори, макар да знаех, че няма. Погледнах към къщата зад нея. Прозорците бяха тъмни, а небето над имението изглеждаше дори по-мрачно от тях. Какво беше станало? Можех да разбера, че Лена се беше разстроила на езерото, както и че бе изпитала желание да се махне от мен. Но защо той? Защо чародеецът с харлито? От колко време се срещаше с него, без да ми каже? И какво общо имаше Ридли с всичко това?
Никога не съм бил толкова бесен, колкото сега. Едно е да те нападне някой, когото мразиш, но това беше нещо съвсем различно. Такава рана може да ти нанесе само някой, когото обичаш, някой, който си мислел, че те обича. Все едно ме бяха проболи отвътре.
— Добре ли си, човече? — затръшна Линк вратата на колата.
— Не.
Гледах към дългата алея пред нас.
— Нито пък аз.
Той метна ключа от фастбека през отворения преден прозорец и двамата поехме по хълма надолу.
По пътя към града Линк се обръщаше на всеки няколко минути, за да провери дали зад нас не се задава някой „Харли Дейвидсън“. Но не мислех, че ще го видим. Специално този „Харли“ не би се отправил към града. Имах всички основания да предполагам, че вече беше зад вратите на „Рейвънуд“.