Прелестен мрак

Наведе се към мен и отмахна перчема от косата ми. Все ме тормозеше да си подстрижа бретона.

— Знам, знам. Очите са прозорец към душата и имам нужда от подстригване.

— Имаш нужда някой да се погрижи добре за теб повече, отколкото от подстригване. — Изглеждаше тъжна и ме сграбчи за брадичката, сякаш можеше да ме вдигне за нея. Като се имаха предвид обстоятелствата, обзалагах се, че беше напълно възможно. — Не си добре.

— Не съм ли?

— Не си, а ти си моето момче и това е моя грешка.

— За какво говориш?

Не я разбирах, а тя не ми помагаше много — нашите разговори обикновено протичаха така.

— Тя също не е права, да знаеш — заговори Ама тихо, загледана през прозореца. — Това, че не си прав, обаче невинаги означава, че си виновен. Понякога просто е факт, като картите, които теглиш.

При Ама всичко в един момент опираше до съдбата, картите й таро, костите в гробището, вселената, която можеше да разчете.

— Да, госпожо.

Погледна ме в очите и видях, че нейните блестяха.

— Понякога нещата не са такива, каквито изглеждат, и дори една гадателка не може да каже какво предстои. — Взе ръката ми и пусна нещо в нея. Червен конец с навързани на него бобчета, един от нейните амулети. — Завържи го на ръката си.

— Ама, момчетата не носят гривни.

— И откога смяташ, че се занимавам с бижута? Това е за жени с прекалено много свободно време и без капчица здрав разум в главата — подръпна тя престилката си надолу, за да поизправи гънките. — Червеният конец те свързва с Другия свят, осигурява ти защита, каквато аз не мога да ти дам. Хайде, вържи го.

Знаех, че няма смисъл да се спори с Ама, когато на лицето й се появи това изражение. Беше смесица от страх и тъга, носеше го като товар, който беше прекалено тежък за нея. Протегнах ръката си и й позволих да завърже червения конец на китката ми. Преди да кажа нещо друго, тя отиде до прозореца и поръси рамката със сол, която извади от един от джобовете на престилката си.

— Всичко ще бъде наред, Ама. Не се тревожи.

Тя се спря на вратата и погледна към мен, търкайки с ръка очите си, за да заличи издайническия блясък в тях.

— Цял следобед белих лук.

Нещо не беше наред, както самата Ама беше казала. Но имах чувството, че това не съм аз.

— Знаеш ли нещо за момче на име Джон Брийд?

Тя замръзна на място.

— Итън Уейт, не ме принуждавай да дам цялото печено на Лусил.

— Добре, няма да се обаждам повече.

Ама знаеше нещо и то не беше хубаво, но нямаше да ми го каже. Знаех това със сигурност, така както знаех рецептата й за свинско печено, в която нямаше никакъв лук.