Възрастите на Лулу
- Автор: Grandes Almudena
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: Незир
- ISBN: 954-8077-01-9
- Переводчик: София Каталан
- Жанр: Романы для взрослых
Электронная книга - «Възрастите на Лулу». Краткое содержание книги:
Ели го попита дали разполага с още пари. Вечерята бе излязла скъпа. Пабло отговори утвърдително, без да изважда езика си от устата ми. В такива моменти винаги имаше пари.
Вратата се отвори и влязохме. Не беше точно бар, а нещо прилично на салонче с малко барче като в китайските ресторанти. Стъклена врата водеше към дълъг коридор, покрит със зелен мокет в релаксираща тоналност, с врати от двете страни. Коридорът свършваше изведнъж.
— Какво ще пием? — Ели бе възвърнал спокойствието си, макар че блузата му бе разкопчана. Говореше с тон на любезна домакиня.
— Джин.
— Ай, не! Джин — не, какъв ужас! Шампанско!
— Не ми харесва шампанското. — Пабло наистина не го харесваше, аз също. Бях свикнала да пия чист
джин като него. — Но ако ти желаеш, можеш да пиеш.
— Да, да — движеше очи и устни едновременно. — Тогава две бутилки, по една от всяка...
Пабло се беше закотвил зад мен. Често ме прегръщаше, обгръщаше с лявата ръка кръста ми, като с другата галеше гърдите ми и търкаше нос в косите, повтаряйки една от любимите фрази на майка ми, с която обикновено завършваше навремето всичките си кавги:
„Ще свършиш в калта...”
Човекът, който беше говорил с Ели, постави две бутилки и три чаши върху желязна табла и тръгна пред нас. Отвори третата вр&та вдясно, остави напитките на малка ниска масичка, покрита със стъкло, и изчезна.
Намирахме се в тясна и съвсем тъмна стая. Облегалката на широката извехтяла пейка, тапицирана в цвят електрик, контрастиращ със зеленото на мокета, се простираше по протежение на цялата стена. Около масата четири тапицирани табуретки в същия цвят допълваха мебелировката с изключение на едно бюро, доста грозно, с врата хармоника, подпряно в един от ъглите. Бюрото бе съвсем празно, проверих мислено всичките му чекмеджета, не вършеше никаква работа там, където бе поставено. Нямаше нито един стол.
Седнахме на пейката и тримата, Пабло беше в средата. Ели стана сериозен и спря да говори. Голямо огледало, точно срещу нас, връщаше почти смехотворния ни образ. Ели гледаше надолу, Пабло пушеше, а аз се взирах напред, ненадейно загрижена, защото не знаех как ще свърши всичко това, докато изведнъж започнах да се смея неудържимо. Пабло ме запита какво ми става, едва успях да предъвча някакъв отговор.
— Като че се намираме в чакалня на зъболекар...
Забележката ми изпари моментално напрежението и двамата се разсмяха след мен. Ели продължи да бърбори и отвори шампанското с многобройни възклицания и шум. Сипа си една чаша, изпи я и отново млъкна. Пабло също мълчеше, гледаше ме със забавно изражение, почти усмихнат, но без да отлепя устните си.
Още в началото бях предположила, че ще направи нещо, защото той винаги обичаше да ръководи положението в подобни ситуации, но този път, изглежда,
нямаше намерение да помръдне пръста си. Малко след това тримата отново стояхме мълчаливи и 1ихи, точно като в чакалня на зъболекар. Аз ставах все по-нервна,
Ели все по-стреснат, а може би и ядосан, смятайки, че го бяхме излъгали, аз го бях излъгала. Пабло стоеше невъзмутим, сякаш това не се отнасяше до него.
Когато мълчанието стана неудържимо, го доближих и му пошепнах да направи нещо каквото и да е.
Отвърна ми със звучен смях.
— Не, скъпа, ти си тази, която трябва да направиш нещо, ти измисли всичко това, ти беше инициаторката, а аз само се ограничих да поканя на вечеря приятелката ти...
Ели ме погледна. Беше слисан.
Аз не. Бях разбрала прекрасно.
Погледнах го за миг. Не изглеждаше сърдит, само може би изненадан.
Коленичих пред него с прибрани крака, седнах на петите си и разкопчах колана му. Погледнах го, а той се усмихна, разрешаваше ми. Продължих нататък и погледнах Ели, който се беше наклонил към мен, но не ме гледаше, а наблюдаваше движението на ръцете ми. Междувременно се опитвах да анализирам ненадейната пасивност на Пабло. Преди това, по време на вечерята, бе отхвърлил няколко пъти Ели, съвсем категорично. Дори се бях почувствала леко засрамена от непоколебимостта му, от решителния му отказ на истински мъжага, изтегнат на стола, който клатеше глава и казваше „не”, без да се шегува, без никакъв коментар.
А сега изведнъж се бе оставил да го обработвам.
В действителност аз бях тази, която действаше, защото Ели не бе помръднал.
Може би не бе за първи път. Може би вече бе пробвал с друг мъж. А може би го е правил много пъти. В най-лошия случай с брат ми.
Марсело и Пабло в брачно легло, голи, целувайки се в устата...
Беше забавно. Предполагам, че би трябвало да ми изглежда ужасноДю не беше така. Усмихнах се на себе си и реших да не мисля повече за подобни глупости.