Господарят на войната

— Не много, кралю-господарю.

— Зарови я в земята с крака на север. Такъв е обичаят на нашия народ — поръча ми той и ме прегърна за последен път. — Ще ти дам хора да те пазят по пътя до границата — каза Аел и отстъпи назад. — За да говориш с мъртвите — добави той навъсено — трябва три пъти да обиколиш камъка, после да застанеш на колене пред дупката. Целуни внучката ми от мен — усмихна се той, доволен, че ме е изненадал. Аз наистина се изненадах, не можех дори да предполагам, че знае такива подробности от живота ми. А той се обърна и си тръгна.

Воините, които трябваше да ме придружават, останаха да ме чакат. Аз обиколих три пъти камъка, коленичих и се наведох над дупката. Изведнъж ми се доплака и сълзи задавиха гласа ми, когато се опитах да произнеса името на дъщеря си.

— Даян? — прошепнах аз в сърцето на камъка, — скъпа моя Даян? Чакай ни, мила моя, и ние ще дойдем при теб. Даян.

Моята мъртва дъщеря, моята хубава Даян, убита от хората на Ланселот. Казах й, че я обичаме, изпратих й целувката на Аел, после облегнах чело на студената скала и си представих нейната малка сянка съвсем сама в Отвъдния свят. Наистина, Мерлин ни беше казал, че децата щастливо играят под ябълките на Аннун в онзи мъртъв свят, но на мен все едно ми бе мъчно и аз заплаках като си представих как тя изведнъж чува моя глас. Дали вдигна поглед? Дали се разплака като мен?

Яхнах коня и поех към вкъщи. След три дни стигнах до Дун Карик и дадох на Сийнуин малкия златен пръстен. Тя обичаше простите неща, а пръстенът й стоеше много по-добре отколкото биха й стояли сложните римски бижута. Тя го носеше на малкия пръст на дясната си ръка, защото само на него ставаше.

— Съмнявам се, че може да ми спаси живота — каза тя тъжно.

— Защо?

Сийнуин се усмихна, загледана с възхищение в пръстена.

— Че кой сакс би се спрял първо да гледа за някакъв си пръстен. Изнасилвай и после плячкосвай, нали това е правилото на копиеносеца?

— Ти няма да си тук, когато дойдат саксите. Трябва да се върнеш в Поуис.

Тя поклати глава.

— Не, ще си стоя тук. Не мога вечно да бягам при брат ми, щом стане опасно.

Още не бе дошъл момента да решаваме този спор, така че вместо да разубеждавам Сийнуин, аз изпратих вестоносци в Дурновария и в Каер Кадарн да кажат на Артур, че съм се върнал. Четири дни по-късно той пристигна в Дун Карик и аз му съобщих, че Аел не е приел неговото предложение. Артур сви рамене сякаш друго не бе и очаквал.

— Струваше си да опитаме — заключи той. Изобщо не му споменах за предложението на Аел, защото какъвто бе кисел сигурно щеше да си помисли, че аз съм се изкушил да приема и тогава можеше да загубя доверието му. Премълчах и за срещата си с Ланселот в Тънреслий, защото знаех, че Артур не иска дори името му да чува. Но пък казах за свещениците от Гуент и тази новина свъси веждите му.

— Май ще трябва да посетя Мюриг — рече той мрачно, загледан в Хълма. После се обърна към мен и с укор запита — Ти знаеше ли, че Екскалибур е едно от Съкровищата на Британия?