Кралят на зимата

Гръмотевица! Християните отново се прекръстиха, но дори и сред тях никой не се съмняваше, че това бе гласът на Таранис, Богът на Гръмотевиците — доказателство, че Боговете бяха дошли да присъстват на Великия съвет и при това Те бяха дошли, повикани от една девойка, която независимо от студа, накарал воините да се загърнат в наметалата си, беше облечена само с тънка бяла рокля.

Всички стояха неподвижно, никой не продума, никой не помръдна. Никой не посягаше към роговете с медовина, никой не безпокоеше въшките под дрехите си. Вече нямаше крале, нямаше воини. Нямаше епископи, нито свещеници с тонзури, нямаше мъдри старци. Имаше само смълчана изплашена тълпа, втренчена в една млада жена, която се изправи и разпусна дългата си черна коса. Моргана не вдигаше поглед от земята, Танабурс седеше с отворена уста, а епископ Бедуйн мърдаше устни в безмълвни молитви. Нимю отиде до мястото, където се бяха изказвали мъжете досега. Тя разпери ръце и много бавно се завъртя от изток на запад, така че всеки да види лицето й. А то беше ужасно. От очите се виждаше само бялото, езикът висеше извън разкривената уста. Нимю продължи да се върти все по-бързо и по-бързо. Цялата тълпа потръпна, кълна се в това. Нимю вече се тресеше и продължаваше да се върти все по-близо до огъня. Още една крачка и пламъците щяха да я погълнат, но точно тогава тя подскочи във въздуха, изпищя и се строполи на пода. След това на четири крака като зверче се залута напред назад между щитовете, разместени, за да достига топлината от огъня до краката на Великия крал. Накрая Нимю спря пред щита на Гундлеус, изправи се на колене като готова за нападение змия и плю.

Плюнката се залепи върху лисицата.

Гундлеус скочи от трона си, но Тюдрик го спря. Танабурс също се изправи с мъка на крака, но Нимю се обърна срещу него (от очите й все още се виждаше само бялото) и изпищя. Насочи пръст към стария друид докато ехото от нейния писък се блъскаше от стена в стена из огромната римска зала. Силата на Нимю застави Танабурс отново да седне на земята.

Тогава Нимю потръпна, очите й се извъртяха и ние отново видяхме кафявите й зеници. Тя премигна срещу претъпканата зала сякаш изненадана, че се намира на такова място. След това без да погледне назад към Великия крал, тя мълчаливо се върна на мястото си. Мълчанието беше знак, че дотогава Нимю е била в ръцете на Боговете и че ако заговореше, тя щеше да говори от името на Боговете.

— Жив ли е Мерлин? — попита Тюдрик с уважение.

— Разбира се, че е жив — гласът на Нимю беше пълен с презрение, при това тя не си направи труда да се обърне към краля с неговата титла. Нимю говореше от името на Боговете и нямаше защо да демонстрира уважение към простосмъртните.

— Къде е той?

— Няма го — каза Нимю и се обърна да погледне загърнатия в тога крал.