Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
Акий бързо преряза въжето, вързано за едно от дърветата, и го пусна в урвата. После задърпа Ерик след себе си и двамата се скриха в леса.
Ерик чу стъпките на двама мъже, после глас, който каза на езика на Новиндус:
— Нищо не чувам.
— Казвам ти, чух нещо.
— Тук няма никой — отвърна първият глас.
Ерик надникна иззад ниските клони на бора, зад който се беше скрил, и видя двама души в другия край на поляната. Единият носеше факла.
— Задача за тъпаци — каза единият.
— Значи си най-подходящият за нея — засмя се другият.
— Много смешно.
Стигнаха до края на поляната пред пропастта и първият каза:
— Внимавай, много е високо.
— Няма нужда да ми го казваш, момко. Не ги обичам височините.
— Тогава как изкатери стената на Крондор?
— Не съм — отвърна вторият. — Изчаках да я гръмнат и си влязох.
— Извадихте късмет — каза първият. — Виж, няма никой. Какво си помисли? Че някой е изпратил маймуни да изкатерят тия канари, или нещо магическо?
— Доста шантави магически работи видях напоследък — каза вторият. След това двамата се обърнаха и тръгнаха по пътеката към лагера. — Какво ще ми речеш за оная демонска твар и кралицата, и за ония змиежреци? Ако никога повече не видя магия в живота си, ще е добре.
— Разправях ли ти за оная танцьорка, дето я срещнах в Хамса? Виж, на това му се викаше магия.
— Само шест-седем пъти, тъй че недей да ми…
Гласовете им заглъхнаха в нощта и Ерик чу зад себе си:
— Мислят, че горите са пусти.
— Добре — отвърна Ерик на Акий. — Тогава изчакваме до призори и почваме. Час преди съмване.
17.
Атаки
Джими посочи.
— Виждам ги — каза капитан Сонгти.
Разузнаваха кладенеца в оазиса Окатио и бяха забелязали патрул кешийски войници — излежаваха се в сянката на няколко върби.
— Имперските погранични части — прошепна Джими. — Виждаш ли пиките им?
На скалите недалече от вързаните коне бяха облегнати двайсет дълги тънки копия с вързани флагове на върховете.
— Май можем да ги приближим бързо — каза Сонгти.
— Да. Нямат стрелци.
— Това ли е твоят човек? — Сонгти посочи една фигура в другия край на бивака.
— Той е — каза Джими. Малар седеше до един кешийски офицер, който преглеждаше пакета с депеши за Дуко. — Трябва да ги избием всички.
— Доста са немарливи на лагер — отбеляза Сонгти.
— Вярно, арогантни копелета са, но са си го заслужили. Те са едни от най-добрите конници на света. Виж, ония с дългата коса — прибират я под шлемовете си, когато яздят… — Джими посочи шестима мъже, седнали малко встрани около голямо гърне с храна. — Това са конниците Ашунта, от вътрешността на империята. Смятат ги за най-добрите конници на света.
— Е, някои от моите момчета може и да ги изместят — каза Сонгти.
Джими се ухили.
— Най-добрите конници в Триазия?
— Не, откакто дойдохме тук — отвърна Сонгти. После се обърна, даде знак и хората му бавно тръгнаха напред.
— Щом нападнете — каза Джими, — Малар ще скочи на най-близкия кон и ще препусне натам. — Посочи един проход на юг, към граничните земи на Кеш. — Аз ще отида там и ще му скоча от онези скали.
— Ще дойда с теб. Може да си вземе приятел — отвърна Сонгти.
— Остави приятеля, освен ако не е офицерът, дето гледа документите. Преди всичко трябва да си ги върнем и да убием всеки, който ги е прочел.
— Така става по-лесно — каза Сонгти. — Просто трябва да избием всички.
Джими се удиви на самоувереността му. Около кладенеца си почиваха двайсет кешийски граничари, а с него бяха само десет кралски войници.
— Ударът да е бърз.
Стана, добра се на прибежки до скалите над оазиса и зае позиция над мястото, което беше посочил.
Сонгти даде няколко сигнала на хората си, след което притича и застана до Джими.
Изведнъж в оазиса избухна хаос и се разнесоха викове. Макар да отстъпваха по численост, кралските бойци разполагаха с предимството на изненадата. И без да гледа, Джими разбра, че кешийците загиват преди да са се добрали до оръжията си. Бръмченето на стрелите звучеше успокоително, защото само хората на Сонгти имаха лъкове.
Както беше предрекъл, Джими чу вик, след това — тропот на препускащ в бесен галоп през дефилето ездач, и се приготви.
Малар се появи на завоя. Беше яхнал без седло и носеше само вързопа със съобщенията. Когато се озова точно под него, Джими скочи и го помете от коня. Вързопът отхвърча, а Джими се превъртя на земята, изправи се и изпъшка от болка. Беше се ударил в камък и усети, че ръката му изтръпва. Рамото му беше изкълчено.