Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
Акий и хората му се развърнаха в подножието на стръмнината.
— Как ще е най-добре да продължим? — попита Ерик.
Носеха вързопи с оръжия и дрехи, увити в промазано платно, и бяха преплували по курса, открит преди това от него. Планът беше да се изкачат горе по тъмно, а малко преди съмване Първопроходците на Субаи и части от редовната войска от Крондор щяха да вдигнат колкото може повече шум от другата страна на отбранителния вал с надеждата да накарат врага да помисли, че кралските сили се опитват да заобиколят барикадите откъм хълма. След това обаче кралските части щяха да се оттеглят, а Субаи и Първопроходците щяха да изкатерят стръмния склон и да продължат по западните склонове към Ябон.
Надяваха се, че всичко това ще позволи на хадатците и Ерик да се промъкнат зад защитниците и да се доберат до портата. Ако успееха да я отворят, Грейлок щеше да мине през нея. Разполагаше с два кавалерийски отряда стрелци, които можеха да преминат за по-малко от две минути, и с рота тежки пиконосци, които щяха да връхлетят и да пометат защитниците по вала.
От канарите над тях се разнесоха викове — поредната отвличаща атака на Грейлок явно беше отблъсната. Защитниците се занимаваха с тях от обед. По залез-слънце Оуен щеше да прекрати атаките. Ерик се молеше дано те да задържат достатъчно вниманието на бранителите, та да не поглеждат надолу от скалите — иначе горе щеше да ги чака много гадно посрещане.
Акий погледна нагоре и каза:
— Най-добрият ни катерач е Пашан. Той ще се качи пръв и ще ни пусне въже. — И добави с лека усмивка: — С въже дори и вие ще можете да се изкатерите, капитане.
— Поласкан съм от доверието ти.
Пашан свали оръжията си — дълъг меч, какъвто повечето хадатци носеха на гърба, и късия, който се носеше на колана. Беше нисък и набит, с мускулести ръце и крака. Свали меките си ботуши от еленова кожа и подаде вещите си на един от бойците. После оправи поличката си — клановата дреха на всички хадатци — и започна да се катери. Ерик погледна на запад. Слънцето бе залязло преди няколко минути. Докато Пашан се изкачеше горе, щеше да се е стъмнило.
Минутите се точеха бавно. Хадатецът се катереше все нагоре и нагоре. Движеше се бавно, като муха по стена.
Ерик гледаше удивен. Хадатецът изкачи двайсет стъпки, после станаха трийсет, после — четиридесет. На петдесет беше на една трета от разстоянието до върха. Не спря да почине и Ерик си помисли, че висенето на отвесните скали сигурно не предлага повече отдих, отколкото катеренето. През цялото време ритъмът на Пашан не се променяше. Стъпка, хващане, преместване на тежестта — и още нагоре.
Смрачаваше се и ставаше все по-трудно да го види човек на скалата. Ерик го изгуби сред мастилено тъмните сенки, след това отново го зърна за миг; Пашан вече беше преодолял две трети от разстоянието до върха.
Той отново изчезна в сумрака и минутите пак се заточиха. Когато се мръкна съвсем — тази нощ чак до зори нямаше да изгрее нито една луна — Пашан най-после спусна отгоре тънък шнур.
— Вържете въжето — нареди Акий.
Вързаха за шнура дебело въже, дръпнаха силно три пъти шнура и Пашан рязко задърпа въжето нагоре.
Въжето започна да се развива и да изчезва нагоре по скалата. Пашан щеше да го завърже за нещо или да запъне крака в земята и да го държи. Вторият катерач щеше да е най-дребният между останалите. Щеше да хване другия край с Пашан. След това щяха да се изкачат всеки следващ по ръст и да добавят силата си към предишните.
Вторият беше вързал вързопа с оръжията си на гърба. Той започна да се изкачва, като се държеше за въжето и се оттласкваше с крака от канарите. Ерик се смая от бързината му. После нагоре тръгна и третият.
Нощната тишина се накъсваше от далечните звуци на вражеския лагер, но не се чуваха викове или шум от битка. Петдесетимата хадатски планинци се добраха до върха и накрая на плажа останаха само Ерик и Акий.
— Аз съм след теб — каза Ерик.
Акий кимна и се закатери без излишни приказки.
Ерик изчака, след което стисна въжето. Не беше добър катерач, затова пожела да е последен, в случай че се изпусне. Ако паднеше и се убиеше, не искаше да събори и Акий.
Закатери се на ръце — краката не му помагаха много. Беше силен и с широки плещи, но беше и тежък. Докато стигне до върха, ръцете му пламнаха, а гърбът му се схвана от болка. Въжето изведнъж се раздвижи и го жегна внезапна паника, докато не осъзна, че го дърпат.
Акий се пресегна през ръба, хвана Ерик през кръста и го извлече с едно силно дръпване. След което му прошепна:
— Идва някой.
Ерик кимна, извади ножа си от канията и се огледа. Намираха се в рехава гора от борове и трепетлика и доколкото можа да разбере, двамата с Акий бяха сами. Останалите хадатци се бяха скрили в гората.