Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

Ерик чу стъпките на хадатеца още преди да го е видял как излиза от мрака.

— Почти е време — каза Акий.

През нощта бяха останали скрити в гората зад загражденията, блокиращи пътя. На два пъти край скривалището на Ерик бяха минали наемници, но никой не си направи труд да огледа дърветата край скалите.

Ерик кимна. Небето на изток изсветляваше. Скоро, стига всичко да вървеше според плана, подвеждащата атака в другия край на загражденията щеше да му даде възможност да удари отзад и да отвори портата.

— Най-напред да огледаме малко — каза той.

Тръгна присвит между дърветата и стигна до поляната южно от пътя. Прецени, че разстоянието до портата е над сто крачки, и преброи десетина тлеещи лагерни огньове между нея и сегашната му позиция, и други десетина от другата страна на пътя. Усети Акий до рамото си и му прошепна:

— Очаквах да има повече хора.

— И аз. Ако успеем да пробием през портата, битката ще свърши бързо.

Но премълча какво ги чакаше, ако не я отворят.

— Измислих нещо — каза Ерик. — Предай никой да не мърда, когато прозвучи сигналът за тревога. Кажи им да чакат моя сигнал.

— Ти къде ще си?

Ерик посочи.

— Някъде там.

Носеше черната си униформа, но без табарда на Пурпурните орли. За всеки по-небрежен наблюдател можеше да мине за наемник, свикнал да носи черно. Обърна се към Акий и посочи синята лента, вързана на челото му.

— Това можеш ли да ми го заемеш? — Не знаеше дали не е някаква важна за клана му част от облеклото.

Акий мълчаливо отвърза лентата, застана зад Ерик и я завърза на челото му. Сега Ерик още по-малко приличаше на войник от редовните войски на Кралството.

Запристъпва предпазливо между два от лагерните огньове, като внимаваше да не разбуди заспалите мъже. Откъм загражденията се чуваха тихи гласове — часовите клюкарстваха или си разправяха небивалици, за да останат будни.

Стигна края на пътя и походката му се промени — тръгна енергично, уж по някаква важна работа. Мина смело по пътя и стигна до портата. С приближаването забеляза конструкцията й. Беше проста, но ефективна. Всяко от крилата имаше по една широка желязна скоба, закована с грамадни железни пирони. През тези скоби бяха напъхали дървена греда, на свой ред подпряна с дълги, здраво забити в земята колове. Щеше да е лесно да се избият коловете и гредата да се избута от скобите, но за да се отвори от другата страна, щеше да е нужен голям таран.

— Ей! — подвикна той преди часовите да са го спрели. Говореше басово с надеждата, че това ще прикрие акцента му.

— Какво? — попита началникът на портата.

— Току-що дойдохме от севера. Кой командва тук.

— Капитан Растав. Ей там е, — отвърна мъжът и посочи една голяма шатра, едва видима в предутринния сумрак. — Какво ново?

— Ти ли си Растав? — изръмжа Ерик.

— Не, разбира се — отвърна мъжът малко сърдито.

— Тогава съобщението ми не е за теб, нали?

И се обърна и се отдалечи преди войникът да реагира. Вървеше бавно, но много уверено към командната шатра, после, малко преди да приближи съвсем, сви и тръгна между бойците. Повечето мъже спяха; някои вече ставаха и палеха огньовете, отиваха до изкопаните наблизо отходни ями да се облекчат или вече ядяха. Той им кимаше небрежно или махваше леко с ръка за поздрав на тези, които подминаваше — укрепваше илюзията, че е познат в лагера: ако не на този, който го гледа — може би на другия отсреща, на когото маха.