Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
— Добър вечер — каза Артър.
— Добър вечер — каза мистър Флинтуинч.
Пушекът излизаше разкривен през устата на мистър Флинтуинч, като че ли бе преминал през цялото му изкривено тяло, и се връщаше през разкривеното му гърло, преди да излезе навън и да се смеси с пушека от кривите комини и мъглите откъм криволичещата река.
— Имате ли новини? — запита Артър.
— Нямаме никакви новини — каза Джеримая.
— Имам пред вид чужденеца — обясни Артър.
— И аз имам пред вид чужденеца — каза Джеримая.
Той имаше такъв зловещ вид, седнал там изкривен, възелът на вратовръзката му чак под ухото, че през главата на Кленъм не за пръв път премина мисълта, дали Флинтуинч не беше ликвидирал Бландоа заради негови лични сметки? Дали някаква негова тайна и собствената му безопасност не бяха застрашени? Той беше дребен на ръст и прегърбен и може би не много силен, но жилав като каиш и свадлив като сврака. Такъв човек, ако нападне зад гърба някой много по-млад и силен от него с намерение непременно да го довърши, отлично ще успее в такова уединено място и по този късен час.
Докато тези мисли, плод на мрачното му настроение, преминаваха през главата на Кленъм, без да изместят главната му мисъл, мистър Флинтуинч, извил врат и примижал с едното око, гледаше през портата към отсрещната къща и си пушеше лулата с такова озлобление, като че ли се мъчеше да отхапе мундщука, а не защото изпитваше някаква наслада. И все пак посвоему изпитваше някаква наслада.
— Мисля, че когато дойдеш идущия път, ще можеш да ми нарисуваш портрета, Артър — каза сухо мистър Флинтуинч, като се наведе да изтърси пепелта на лулата си. Артър се почувствува неловко и смутено се извини, че го е зяпнал така неучтиво.
— Тази работа така не ми излиза от ума — каза той, — че просто съм загубен.
— Ха! А пък аз не виждам защо ти трябва да се безпокоиш за това — отвърна спокойно мистър Флинтуинч.
— Не?
— Не — каза мистър Флинтуинч отсечено и решително, като че ли беше от кучешка порода, и го ръфна за ръката.
— Та нима не ме засяга, като гледам тези обяви наоколо? Не ме ли засяга да виждам името и дома на майка ми да минават от уста на уста, свързани с името на този тип?
— Не виждам защо това трябва да има такова голямо значение за тебе — отвърна мистър Флинтуинч, като си почеса грапавата буза. — Но ще ти кажа какво виждам, Артър. — И като погледна към прозорците, добави: — Виждам светлината на огъня и свещта в стаята на майка ти!
— А какво общо има това с въпроса?
— Ето какво, сър — каза мистър Флинтуинч и се изви към него, — то ми показва, че ако е препоръчително (както казва поговорката) да не закачаш заспалото куче, то може би ще е препоръчително да не закачаш и избягалото куче. Нека си бяга. Все ще се върне, като му дойде времето.
След тази забележка мистър Флинтуинч се врътна и си влезе в тъмното антре. Кленъм остана да го гледа как отиде в малката странична стаичка, бръкна в кибритената кутия, драсна няколко пъти и запали мъжделивата лампа на стената. В това време през главата на Кленъм минаваха — като натрапени от друго лице — всички възможни начини и средства, с които мистър Флинтуинч би могъл да извърши това черно деяние и да заличи следите му в някой тъмен ъгъл.
— А сега, сър — кисело рече Джеримая, — ще благоволите ли да се качите горе?
— Майка ми е сама, предполагам?
— Не е сама. Мистър Казби и дъщеря му са при нея. Те влязоха, докато пушех, а аз останах да си допуша лулата.
Още едно разочарование. Артър не каза нищо и се качи в стаята на майка си, където мистър Казби и Флора бяха пили чай и яли пастет от аншоа с препечен хляб и масло. Следите от тези деликатеси още не бяха заличени нито от масата, нито от зачервеното лице на Ефри, която, застанала до камината с вилицата за препичане на хляба в ръка, приличаше на някаква алегорична фигура с това предимство пред този род фигури, че значението на емблемата й беше ясно.
Флора беше проснала шапката и шала си на леглото много грижливо, което показваше, че възнамерява да остане по-дълго. Мистър Казби също сияеше до камината и бучките по главата му лъщяха, като че ли топлото масло от препечения хляб се отделяше по черепа на Патриарха, а лицето му беше така зачервено, като че ли багрилните вещества на рибния пастет бяха зачервили и лицето на Патриарха. Като видя какво е положението, Кленъм реши да говори с майка си веднага.