Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
— Панкс ли? — каза Дойс, килна шапката си назад и поклати доверително глава. — Да, да, да, това се казва предпазлив човек!
— Той наистина е предпазлив човек — отвърна Кленъм. — Образец на предпазливост.
Очевидно и двамата изпитваха някакво по-особено удоволствие от предпазливостта на мистър Панкс, отколкото можеше да се подразбере от този разговор.
— А сега — каза Дениъл, като погледна часовника си, — тъй като времето не чака, мой верни съдружнико, и аз съм готов за тръгване — куфарите ми са пред вратата долу, — нека да кажа последната си дума: имам една молба към тебе.
— Всичко, което поискаш, освен — избърза да каже Кленъм, защото лицето на съдружника му показа бързо за какво се касае, — освен да изоставя изобретението ти.
— Това е молбата и ти я знаеш.
— Тогава казвам, не. Положително казвам, не. Сега, когато вече започнах, аз ще изтръгна от тези хора някакво определено основание, отговорно изявление или какъв да е отговор.
— Няма да получиш — отвърна Дойс и заклати глава. — Вярвай ми, никога няма да го получиш.
Поне ще се опитам — каза Кленъм. — От това няма вреда.
— Не съм много сигурен — отвърна Дойс и убедително сложи ръката си на рамото му. — На мене то ми навреди, приятелю. Състари ме, умори ме, създаде ми грижи, разочарова ме. За никого не е полезно да му се изхаби търпението и да се мисли онеправдан. Дори ми се струва, че това безполезно изчакване на отлаганията и извъртанията вече ти отне малко от предишната бодрост.
— Това сега може да е и от лични грижи — каза Кленъм, — но не и от бюрократичното разтакане. Не, още не ми се е отразило.
— Значи, няма да изпълниш молбата ми?
— Решително не — каза Кленъм. — Бих се срамувал да се оставя така скоро да ме изгонят от полесражението, където много по-възрастен и по-чувствително засегнат човек е имал сили да се бори така дълго.
Като видя, че не може да го разколебае, Дениъл Дойс му стисна ръката, хвърли прощален поглед към кантората и двамата слязоха по стълбите. Дойс щеше да замине за Саутхамптън да се присъедини към малката група свои спътници. Добре натоварена карета го чакаше вече пред вратата, за да го откара дотам. Работниците бяха излезли до портата да го изпратят и бяха много горди с него.
— На добър час, мистър Дойс! — рече един от тях. — Където и да отидете, хората ще разберат, че при тях е дошъл човек, който познава инструментите си, а и инструментите му го познават, човек, който не само иска, но и може, и ако това не се казва човек, то къде ще се намери друг, достоен за това име?
Тази непринудена реч от устата на груб работник, застанал в задните редици, у когото никой не подозираше такива ораторски способности, бе посрещната с трикратни викове „ура“ и ораторът се прослави завинаги. Всред оглушителните викове Дениъл им отправи едно сърдечно „Сбогом, момчета!“ и каретата го скри от погледите, като че ли сътресението на въздуха я бе издухало от Двора на кървящото сърце.
Мистър Баптист, признателен за доверието, което му бе оказано, беше между работниците и взе подобаващо за чужденец участие в овациите. Всъщност няма хора на земята, които да умеят да викат „ура“ като англичаните, които в такъв момент са така слени по дух и кръв и така развълнувани, като че ли цялата история на Англия от Саксонския Алфред до днешни дни минава с развети знамена пред очите им. Мистър Баптист беше, така да се каже, веднага издухан от строя и загубил ума и дума, си поемаше дъха, когато Кленъм му направи знак да го последва горе и да върне тефтерите и книжата по местата им.
В затишието след заминаването — когато за пръв път се почувствува празнината от раздялата, предвестница на голямата раздяла, вечно застрашаваща човека — Артър стоеше пред бюрото си, загледан замислено в един слънчев лъч. Скоро обаче вниманието му се върна на главната му мисъл и той за стотен път започна да премисля всяка подробност, която се бе запечатала в паметта му в онази мистериозна вечер, когато беше видял човека у майка си. Той пак се блъсна в него в кривата улица, пак го проследи и загуби, пак го срещна в двора, загледан в къщата, пак го последва и застана до него пред вратата.