Дълг на честта

— Да се прегледа всеки сантиметър от корпуса, от челната херметическа преграда до кърмовия двигател. Всяка разхлабена гайка, всеки болт, всяка отвертка. Ако се търкалят долу, вдигнете ги. Ако са разхлабени, затегнете ги. Няма да спирате, докато не свършите. Искам тази подводница да се движи толкова тихо, че да чувам мръсните вицове за мен, които ви минават през ума.

— Ще бъде направено, сър — обеща навигаторът. „Тогава можем да свикнем и да не спим“ — не добави той, като със сигурност знаеше…

— Точно така, щурман, никакъв сън, докато пред тази подводница една гробница не започне да изглежда шумна. — Като размисли, Клагет реши, че можеше да избере по-добра метафора. Той се върна в носовата част, като си напомни да благодари на главния сонарен оператор, че изолираха източника на шума. Бе по-добре, че го откриха в първия ден, но нямаше как да не вдигне врява. Правилата бяха такива. Едва си наложи да не се усмихне. В крайна сметка командирът би трябвало да е суров кучи син… тоест, когато откриеше нещо нередно, пък и след няколко минути старшините щяха да разкажат за гнева му на другите и да стигнат до същото заключение.

Докато минаваше през реакторните помещения, той забеляза, че нещата вече са се променили. Подобно на лекари в операционна, хората на вахта седяха или стояха според това, което налагаха задълженията им, предимно гледаха и нахвърляха кратки записки на нужните места. Бяха в открито море по-малко от ден, а вече копия от надписа „Мислете тихо“ бяха залепени от двете страни на всеки херметически затварящ се люк. Малкото моряци, които срещна в коридорите, му направиха път — в повечето случаи с кратко и гордо кимване. „Да, сър, ние също сме професионалисти.“ Двама мъже тичаха за форма в ракетния отсек, представляващ дълго и вече безполезно помещение, и капитанът им направи път, както изискваше професионалният етикет, при което пак едва не се усмихна.