Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
Съветникът по националната сигурност трепна.
— Съвсем просто, нали?
— Спомням си времето, когато прокараха декрета за правото на глас. Смяташе се за голяма работа в Мисисипи, когато бях дете. Не си ли възхитен от начина, по който хората могат да използват закона в своя полза?
— Тази война определено е цивилизована, нали? — „Никой не е твърдял, че са глупави“ — каза си Джак. Резултатите от изборите щяха да са фалшиви, но на практика те трябваше само да размътят водата. Използването на сила изискваше ясни мотиви. Значи преговорите бяха част от тактиката на отлагане. Противниковата страна продължаваше да определя правилата на играта. Америка още нямаше стратегия за действие.
— Именно това трябва да променим.
— Как?
Джексън му подаде една папка.
— Ето от каква информация се нуждая.
„Муцу“ разполагаше със сателитни връзки, които включваха и телевизия, сигнала за която можеше да получава от флотската централа в Йокохама чрез спътник. „Красива гледка наистина“ — помисли си адмирал Сато. Колко мило от страна на Си Ен Ен, че му я предоставяше. „Ентърпрайс“ имаше три разрушени винта, четвъртият пък бе видимо повреден. Два от двигателите на „Джон Стенис“ вече бяха махнати, третият очевидно не можеше да се поправи, а четвъртият за съжаление изглеждаше непокътнат. Онова, което не се виждаше, бяха вътрешните повреди. Докато той гледаше, едно от огромните манганово-бронзови витла беше извадено от втория кораб, след което се приближи друг кран, вероятно за да измъкне част от външния двигател на десния борд, както предположи инженерният техник на разрушителя.
— Пет месеца — каза той гласно, а после чу преценката на репортерката, която за щастие цитираше мнението на някакъв неназован работник от корабостроителницата, че ще бъдат шест.
— Така мислят и в щаба.
— Не могат да ни победят с разрушители и кръстосвачи — изтъкна командирът на „Муцу“. — Но дали ще изтеглят двата си самолетоносача от Индийския океан?
— Не и ако нашите приятели продължат да ги притискат. Освен това — продължи Сато по-тихо — два самолетоносача не са достатъчни срещу стоте изтребителя на Гуам и Сайпан, които може да станат повече, ако поискам, както вероятно ще направя. На практика вече имаме политически конфликт.
— Ами подводниците им? — запита доста изнервено командирът на разрушителя.
— И защо да не можем? — настоя Джоунс.
— Свърши се с неограниченото воюване — отговори му командващият тихоокеанските подводници.
— Преди се получи.
— Тогава нямаха ядрени оръжия — възрази капитан Чембърс.
— А! — „До това опира всичко“ — призна Джоунс пред себе си. — Имаме ли вече план?
— Засега да ги държим на разстояние от нас — рече Манкузо. Не беше точно онзи вид мисия, която би предизвикала трепет у Честър Нимиц, ала трябваше да започнат отнякъде. — Какво имаш да ми казваш?
— Засякох на два пъти подводници, които се подадоха за въздух на изток от островите. Нищо достатъчно сериозно, за да започнем преследване, но така или иначе не вярвам, че ще изпратим там патрулни самолети. Военните от сонарната наблюдателна система обаче работят под пълна пара. Нищо няма да се мушне незабелязано покрай нас. — Той замълча. — Още нещо. Мярнах веднъж — „мярнах“ бе по-несигурно от „засякох“ — някого близо до крайбрежието на Орегон.
— „Тенеси“ — поясни Чембърс. — Дъч Клагет е на нея. Трябва да е тук в два нула нула, петък сутринта.
— Мамка му, да засечеш клас „Охайо“! — впечатли се от себе си Джоунс. — Колко още имаме?
— Четири, като последната отплава от кея си след около час. — Манкузо посочи към морската карта на стената. — Наредих на всичките да преминат над тази сонарна група, за да проверим какъв шум вдигат. Знаех, че ще душиш наоколо. Не си вири толкова носа. Те правят скоростен преход към Пърл Харбър.
Джоунс кимна и се обърна.
— Хубав ход, капитане.
— Още не сме загубили всичко, доктор Джоунс.
— Дяволите да ви вземат, щурман! — изруга капитан Клагет.
— Вината е моя, сър. Няма съмнение. — Той прие упрека като мъж. Беше кутия с инструменти. Откриха я затисната между една тръба и корпуса, където незначителните вибрации на прикачената с ресори платформа бяха раздрънкали гаечните ключове вътре достатъчно, че кърмовият сонар на подводницата да улови шума. — Не е наша, сигурно някой от корабостроителницата я е оставил.
Там бяха още трима главни старшини, за да споделят срама му. Можеше да се случи на всеки. Те знаеха и какво ще последва. Капитанът дълбоко си пое дъх, преди да продължи. Добре изиграният гняв бе задължителен, дори пред старшия му персонал.