Хиляда и една нощ. Том II

Надявах се любимата да срещна — и не стана! Отиде си животът, а с него и надеждата желана!         Сълзите ми с реката само са сравними…         Жестоко бих ударил всеки, който укори ме! Прокле ме някой — във разлъки живота си да пръсна! Ако го пипна за езика, аз бих му го откъснал!         За стореното си не жаля и не се оплаквам!         Изпих го — беше то горчиво, но и безкрайно сладко! Дойдох за тебе, мила само, в тоз град далечен, чуден, че не можах да те заместя в сърцето буйно, будно!         Осъди ме на смърт жестока зловещият тиранин         за туй, че рана в мен дълбока отвори дъщеря му! Затегна гърлото ми с примка, уж царство да запази и ми ограби всичко, всичко, във чер зандан ме смаза!         Разтворих буйната си младост из въздуха му мръсен,         ала не срещнах пак онази, зарад която тръгнах! Газелке млада, моя вярност, в душата нежна тръпка, аз докога ще бягам още, ще спирам, пак ще тръгвам?         Събрала толкоз чудна хубост, а пък за мене — мъки!         Търпението си изгубих във тежката разлъка! Заселих тебе във сърцето, но с тебе — и бедата! И все пак радвам се, че там си, прекрасна, чиста, свята!         И пак сълзите ми потичат като река могъща!         Ах, ако знаех изход, тръгвам, напускам свои, къща! Боя се само, че умирам от обич непосилна, и че надеждата ми бяга — не мога да я стигна!