— Владетелю, какво ще ми дадеш, ако ти излекувам този кон?
— Ако ти го спасиш, ще те отърва от заколението и ще те даря с каквото поискаш! — възкликнал везирът.
— Нареди тогава да ми развържат ръцете от оковите!
Наредил везирът да го освободят. Надигнал се Нур ад-Дин, взел чисто стъкло, счукал го на прах, взел и гасена вар, смесил всичко с лучен сок и завързал сместа върху окото на коня, като си мислел: „Сега окото му ще изтече, мен ще ме погубят и ще се отърва!“ Заспал в сън без мрачни видения. Изгряло слънцето над хълмове и долини. Влязъл везирът в обора, развързал превръзката върху окото на коня и видял, че болестта и изчезнала.
— Ей, мюсюлманино! — викнал той. — Не познавам друг в света да владее така добре като тебе изкуството да цери животни! Никой лечител в страната ни не можа да излекува този кон, а ти успя!
Той облякъл Нур ад-Дин в богата дреха, назначил го за надзирател на конете си, определил му плата, настанил го да живее на горния кат на обора.
А в новия дворец, построен за Мариам, имало кръгло прозорче, което гледало към двора на везира и към обора, където живеел Нур ад-Дин, който се бил посветил изцяло в служба на конете. Нямало какво да му се обяснява. Всеки ден той лично отивал при двата коня, избърсвал ги с ръка и ги изкъпвал, защото знаел колко ги цени и обича везирът. А едноокият везир имал мома дъщеря като тичаща газела, като стъбло на топола. Случило се тя да седне веднъж пред кръглото прозорче, което гледало към дома на везира и към обора, където той работел, и го чула как пее и се опитва да утеши душата си…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН И СЕДЕМДЕСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разправят, царю честити, че везирската дъщеря чула Нур ад-Дин да пее и да реди следните стихове:
Ти, който ме упрекваш, всъщност стана
мой благодетел, укрепил ми стана!
Как искал бих да те сгризе съдбата
и да й вкусиш сам горчивината!
Ах, моя страст, дълбока и безкрайна —
в сърцето пламъци горят омайни!…
Аз непокорен съм пред твойта злоба,
пред укори жестоки и прокоби!
Не ме ругай, че пак съм се завърнал,
от любовта си настрани несвърнал!
Ах, моя страст, дълбока и безкрайна —
в сърцето пламъци горят омайни!…
Прости на влюбените днес, че утре
ще падне върху тебе твоят упрек!
И прошката ще бъде по-голяма,
щом вкусиш сам от техните страдания!
Ах, моя страст, дълбока и безкрайна —
в сърцето пламъци горят омайни!…
Бях като тебе роб и аз покорен,
с душица празна, в празнота доволен,
не знаех що е страст, безсънни нощи,
но тя ме призова с зова си мощен!
Ах, моя страст, дълбока и безкрайна —
в сърцето пламъци горят омайни!…
Не знаят страст и обич, и копнежи
онези, що не знаят що е нежност
във дързостта! Ала ума си губят
онези, що вкуса горчив й вкусят!
Ах, моя страст, дълбока и безкрайна —
в сърцето пламъци горят омайни!
Очи безброй в безсънен унес плачат,
клепачи рой будуват зорко в здрача,
реки сълзи се стичат в упование,
копаят в бузи ровове страдания…
Ах, моя страст, дълбока и безкрайна —
в сърцето пламъци горят омайни!
Безброй улучили са й стрелите,
тогаз сънят е там, в далечината!
Разкошни дрехи — болки те обличат
и ги подгонват по-далеч да тичат!
Ах, моя страст, дълбока и безкрайна —
в сърцето пламъци горят омайни!
Разбиват всякаква благочестивост
и като кръв сълзите се разливат,
прозрачни, но горчиви — и храната
вкуса си губи във горчивината!
Ах, моя страст, дълбока и безкрайна —
в сърцето пламъци горят омайни!…
Нещастник трябва да е всеки влюбен,
щом сън не хваща погледа изгубен!
Потънал в бурното море се дави
от упреци престъпни и корави!
Ах, моя страст, дълбока и безкрайна —
в сърцето пламъци горят омайни!…
Но влюбеният иска да живее,
макар и тежко — но да е със нея!
Живот без обич е лукав и празен!
Но кой успял е във любов напразна?
Ах, моя страст, дълбока и безкрайна —
в сърцето пламъци горят омайни!…
О, боже, помогни на всеки влюбен!
Дари покой на влюбените люде!
Блаженство и успешни начинания
да притъпят ненужните страдания!
Ах, моя страст, дълбока и безкрайна —
в сърцето пламъци горят омайни!…
