Панаир на суетата (роман без герой)

— Това е част от виното на Седли — прошепна лакеят на господаря си. — Имам я много отдавна и хубавички пари съм платил за нея — каза високо на гостенина си мистър Озбърн; а след това се обърна към съседа си отдясно и му прошепна как я взел «на разпродажбата на стария».

На няколко пъти той заговори на майора за… за мисис Озбърн — тема, на която майорът можеше да бъде много словоохотлив, когато пожелаеше. Той разправи на мистър Озбърн за страданията й; за страстната й привързаност към нейния съпруг, чиято памет още обожавала; за нежната й преданост към родителите й; за това как се отказала от момчето си, когато разбрала, че е неин дълг да стори това.

— Вие не знаете какво е трябвало да понесе тази жена — каза честният Добин с разтреперан глас — и вярвам и се надявам, че ще се сдобрите с нея. Тя ви отне сина, но ви даде собствения си; и колкото и да сте обичали вашия Джордж, вярвайте, че тя обичаше своя десет пъти повече.

— Бога ми, сър, вие сте много добър човек — беше едничкото нещо, което мистър Озбърн отговори. Той никога не си бе помислял, че вдовицата може да почувствува някаква мъка при раздялата с момчето или че голямото му богатство би могло да й причини скръб. Разбира се, сдобряването беше неизбежно и щеше да стане много наскоро; и сърцето на Амелия започна да бие при мисълта за страшната среща с бащата на Джордж.

Но това не беше съдено да стане… Дългата болест и смъртта на стария Седли попречиха, известно време, след което не можеше да се мисли за никаква среща. Това нещастие и други някои случки повлияха може би на мистър Озбърн. Напоследък той беше много разстроен, остарял и умът му работеше тайно. Той изпрати за адвоката си и изглежда, че промени нещо в завещанието си. Лекарят, който се грижеше за него, заяви, че е много слаб, загатна, че било нужно да му се пусне малко кръв и да се изпрати на морския бряг, но той не прибягна към нито едно от тези лечебни средства.

Веднъж, когато трябваше да слезе за закуска и закъсня, слугинята влезе в стаичката му за обличане и го намери в безсъзнание пред тоалетната масичка. Повикаха мис Озбърн, изпратиха за лекари и спряха Джорджи от училище; дойдоха хората, които трябваше да пуснат кръв. Озбърн се свести отчасти, но му беше невъзможно да проговори, макар че един или два пъти направи отчаяни опити да каже нещо, и след четири дни умря. Лекарят слезе по стълбата, а погребалният разпоредител се качи и всички капаци на прозорците, обърнати към градината, се затвориха. Булък се втурна бързо от Сити. «Колко пари е оставил на онова момче — сигурно не половината, нали? Навярно е поделил имуществото си наравно между тримата?» Моментът беше вълнуващ. Какво се помъчи напразно да каже клетият стар човек? Надявам се, че е искал да види Амелия и преди да напусне света, да се сдобри със скъпата и вярна съпруга на своя син. Навярно е било това; защото завещанието му показа, че омразата, която толкова дълго подхранваше, е изчезнала от сърцето му.