Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Един ден, облечена в пълен траур и хванала Джорджи за ръка, Еми посети напуснатата къща, в която не бе влизала от моминството си. Плочите отпред бяха посипани със слама — там бяха товарили колите. Влязоха в големите празни стаи, по чиито стени се виждаха местата на картините и огледалата. После се качиха по широката мрачна каменна стълба за горните стаи, в една от които бе умрял дядо, както каза шепнешком Джорджи, а сетне още по-горе, в стаята на самия Джордж. Момчето все още държеше ръката й, но освен за него тя си мислеше и за другиго. Еми знаеше, че в миналото тя бе обитавана от баща му.
Еми се приближи до един от отворените прозорци (един от онези, в които впиваше очи с наболяло сърце в първите дни, когато й отнеха детето) и оттам, като отправи поглед през дърветата на Ръсъл Скуеър, видя старата къща, в която бе родена и където бе прекарала щастливите дни на юношеството си. Те се върнаха в паметта й — приветливите лица, веселите празници, безгрижните изминали часове и горчивите мъки и изпитания, повалили я след това. Сега си мислеше за тях и за човека, който беше нейният постоянен покровител, нейният добър гений, нейният щедър и нежен приятел.
— Я виж, мамо — каза Джорджи, — на стъклото са изрязани с диамант инициалите «Дж. О». Аз не съм сторил това. Не съм ги виждал дори.
— Тази стая беше на баща ти, дълго преди да се родиш, Джорджи — каза тя и поруменя, докато целуваше момчето.
Еми беше много мълчалива, докато екипажът ги носеше към Ричмънд, където временно си бяха наели една къща и където усмихнатите адвокати имаха обичай да идват запъхтени да я видят и после вписваха посещенията си в сметката, и където, разбира се, имаше стая и за Добин, който често пристигаше с кон, тъй като му се налагаше да върши доста работа, свързана с интересите на малкия му кръщелник.
По това време бяха прекъснали учението на Джорджи у мистър Вийл за неопределен срок и бяха помолили този джентълмен да приготви надпис за чудесната мраморна плоча, която трябваше да бъде сложена под паметника на капитан Джордж Озбърн.
Мисис Булък, лелята на Джорджи, макар и благодарение на това зверче да бе лишена от половината от сумата, която очакваше от баща си, все пак показа всеопростителния си дух, като се сдобри с майката и момчето. Роухамптън не е далеч от Ричмънд и един ден украсената с гербове каляска, с бледните деца в нея, спря пред къщата на Амелия. Семейство Булък нахлу в градината, където Амелия четеше книга. Джоз седеше в една беседка и спокойно потапяше ягоди във вино, а майорът, облечен в един от индийските си жакети, се навеждаше пред Джорджи, с когото бяха решили да играят на прескочикобила. Джорджи прелетя над главата му и тупна точно пред Булъкови, с огромни черни панделки на шапките и с грамадни черни колани, заобиколили облечената си в траур майчица. «Той е точно на възраст за Роуз» — помисли си добрата майка и хвърли поглед към скъпото си дете, седемгодишна кекава госпожица.
— Роуз, върви и целуни милия си братовчед — каза мисис Фредерик. — Не ме ли познаваш, Джордж? Аз съм твоя леля.
— О, познавам ви много добре — отвърна Джордж, — само че не обичам да ме целуват — и се отдръпна от милувките на братовчедка си.
— Заведи ме при милата си майка, смешно дете такова — каза мисис Фредерик. И двете дами се срещнаха, след като не се бяха виждали повече от петнадесет години. Когато Еми беше бедна и нещастна, другата нито веднъж не се сети да отиде да я види; но сега, когато беше станала заможна, зълва й дойде да й се представи, като нещо, което се разбира само по себе си.
Започнаха да я посещават и доста други хора. Нашата стара приятелка мис Шварц и съпругът й дойдоха с препускащ екипаж от Хемптън Корт. Мис Шварц прояви все същата буйна любов към Амелия. Тя би я обичала винаги, ако имаше възможност да я вижда — трябва да й отдадем тази справедливост. Но — que voulez-vous [97]? — в този огромен град човек няма време да ходи и да издирва приятелите си, ако те изчезнат от редовете на обществото, в какъвто случай ние вървим напред без тях. Нима в този Панаир на суетата се чувствува отсъствието на когото и да било?
97
какво правите.