Панаир на суетата (роман без герой)

— Женитбата — каза той (при което лицето на събеседника му се смръщи) — беше до голяма степен мое дело. Смятах, че приятелят ми е отишъл толкова далеч, щото, ако се откаже, това ще донесе на него безчестие, а на мисис Озбърн смърт; и когато тя остана без средства, аз не можех да направя друго, освен да давам парите, които бях в състояние да отделя, за да може тя да се прехранва.

— Майор Д. — каза мистър Озбърн, като го погледна изпитателно и също се изчерви, — вие ми причинихте голяма беда, но нека да ви заявя, сър, че сте честен човек. Ето ръката ми, сър, макар и да не съм подозирал, че собствената ми кръв и плът е живеела с ваша помощ! — И двамата си стиснаха ръцете, с голямо смущение от страна на мистър Добин, чието скривано милосърдие бяха открили по този начин.

Той се помъчи да смекчи стария човек и да го примири към паметта на сина му.

— Той беше такъв благороден момък — каза Добин, — че ние всички го обичахме и бяхме готови да сторим всичко за него. Аз, като млад човек тогава, се чувствувах извънредно поласкан от предпочитанието му спрямо мене; и се радвах повече да ме видят в неговото общество, отколкото в обществото на главнокомандуващия. Не съм срещал друг, който да е равен нему по смелост и самоотверженост, както и по останалите качества на един войн. — И Добин разправи на стария баща колкото случаи си опомняше, които разкриваха храбростта и блестящите качества на сина му. — И Джорджи толкова прилича на него — прибави майорът.

— Той тъй много прилича на него, че понякога това ме кара да треперя — каза дядото.

Един или два пъти майорът отиде на вечеря у мистър Озбърн (това беше по времето на болестта на мистър Седли) и докато седяха край масата след вечеря, двамата приказваха само за починалия герой. Бащата се хвалеше с него, какъвто си му беше обичаят, като възвеличаваше себе си, когато разкриваше постиженията и смелостта на сина си, но сега настроението му към клетия младеж беше по-добро и по-благосклонно от преди; и християнското сърце на добрия майор се изпълваше с радост при тези признаци на възвръщащия се мир и доброжелателство. Втората вечер Озбърн нарече Добин Уилям, също както когато той и Джордж бяха приятели в младежките си години, и честният джентълмен изпита голямо доволство при тази проява на близост.

Следния ден на закуска, когато със свойствената за възрастта и характера й рязкост мис Озбърн се осмели да направи една пренебрежителна за външния вид и поведението на майора забележка, господарят на къщата я прекъсна:

— Вие ще бъдете много доволна, ако можете да го пипнете, мис О., но гроздето е зелено. Ха! Ха! Майор Уилям е прекрасен човек.

— Точно такъв е, дядо — каза одобрително Джорджи и като се приближи до дядо си, дръпна единия от неговите дълги сиви мустаци, изсмя се добродушно в лицето му и го целуна. Вечерта той разказа това на майка си, която напълно се съгласи с момчето.

— Наистина е такъв. Милият ти баща винаги твърдеше това. Той е един от най-добрите и най-благородни хора.