Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Кои от умрелите биват най-нежно и най-дълго оплаквани? Струва ми се, онези, които най-малко обичат останалите подир тях живи. Смъртта на детето, което след едноседмично отсъствие би ви забравила напълно, причинява такава горчива скръб и остра мъка, каквито вашата кончина, братко читателю, никога не ще породи. Смъртта на детето, което едва ви познава, ще ви покруси повече от загубата на най-близкия ви приятел или от смъртта на първородния ви син — вече голям мъж като вас, със свои собствени деца. А ако е стар, какъвто може би е или ще стане моят читател, ако сте стар и богат или стар и беден, може би някой ден ще си помислите: всички тези хора около мене са много добри, но едва ли ще скърбят много, когато си отида. Аз съм много богат и те жадуват за наследството ми — или много беден и вече им е омръзнало да ме поддържат.
Траурният период за смъртта на мисис Седли едва бе изминал и. Джоз бе махнал черното си облекло и се бе появил с обичните си разкошни жилетки, когато стана ясно за намиращите се около мистър Седли, че идва ред на друго събитие и че старият човек се готви да търси жена си в света на сенките, където тя го бе изпреварила.
— Състоянието на бащиното ми здраве — тържествено заявяваше Джоз Седли в клуба — не ми позволява да давам големи приеми през този сезон, но ако дойдете тихичко в шест и половина, за да участвувате в скромната вечеря с един или двама от старата компания, ще ми направите голямо удоволствие, мое момче.
И така, Джоз и познатите му вечеряха тихичко и си пиеха кларета, докато песъчинките на живота изтичаха от стъклото на стария човек горе. Лакеят им носеше вино с тихи стъпки; и след вечеря те се разполагаха за игра на карти, в която понякога участвуваше и майор Добин; а от време на време при тях слизаше и мисис Озбърн, когато болният горе беше вече приготвен за нощта и започваше една от онези леки, неспокойни дремки, които посещават постелята на старостта.
През време на болестта си старият човек се държеше здраво за дъщеря си. От ничия друга ръка не приемаше храната и лекарствата си. Да се грижи за него, стана едва ли не главната цел на живота й. Сложиха леглото й съвсем близо до вратата, която се отваряше към неговата стая, и тя се будеше от най-слабия шум или безпокойство, идещи от леглото на мърморещия болник. За да бъдем обаче справедливи към него, трябва да кажем, че той лежеше буден дълги часове, тих и без да помръдне, като не желаеше да събужда добрата си и грижлива милосърдна сестра.
Сега той като че ли обичаше дъщеря си с по-голяма преданост от когато и да било по-рано. Това простичко същество блестеше особено при изпълнението на нежните си грижи и синовните си задължения. «Тя влиза в стаята безмълвно като слънчев лъч» — мислеше си мистър Добин, когато я виждаше да влиза и излиза от стаята на баща й със светнала на лицето й сладостна благост, докато се движеше насам-натам, грациозна и безшумна. Кой не е виждал какви ангелски лъчи на любов и състрадание осветяват лицата на жените, когато се грижат за децата си или за някой болник?
По този начин заглъхна тайната вражда, съществуваща вече от няколко години — заглъхна с мълчаливо сдобряване. През тези свои последни часове, трогнат от нейната любов и доброта, старият човек забрави всичката тегота, която изпитваше срещу нея и постъпките й, които той и жена му бяха разисквали през толкова дълги нощи; как тя бе изоставила всичко заради момчето си; как бе нехайна към родителите си в тяхната старост и злополука и мислеше само за детето си; в каква смешна и глупава, а дори и грешна скръб бе изпаднала, когато отделиха Джордж от нея. Когато правеше последните си сметки с живота, старият Седли забрави тези обвинения и погледна справедливо към нежната и безропотна мъченица. Една вечер, когато влезе крадешком в стаята му, тя го завари буден и тогава покрусеният стар човек направи своето признание.