Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
В джоба на халата му намериха писмото с големия червен печат, което Джордж му бе писал от Ватерло. Той бе преглеждал и другите книжа във връзка със сина си, тъй като ключът на кутията, където ги пазеше, беше също в джоба му и откриха, че печатите са счупени, а пликовете — разтворени. Изглежда, това бе сторено вечерта преди удара, когато лакеят му бе занесъл чая в кабинета и го бе заварил да чете голямата червена семейна библия.
Когато отвориха завещанието, видяха, че половината от имуществото е оставено на Джордж, а другата половина — разделена между двете сестри; мистър Булък трябваше да продължи в тяхна полза работата на предприятието или да се оттегли, ако сметне това за необходимо. Рентата от петстотин лири стерлинги беше оставена на Джорджовата майка, «вдовицата на обичния ми син Джордж Озбърн», която отново ставаше настойница на момчето.
Майор Уилям Добин, приятел на обичния ми син, бе назначен за изпълнител на завещанието, и тъй като — продължаваше завещателят — той е поддържал моя внук и вдовицата на сина ми със свои собствени средства, поради голямата си добрина и щедрост, когато те не са имали други доходи, аз му благодаря сърдечно за неговата любов и грижи за тях и го умолявам да приеме такава сума, каквато би била достатъчна, за да откупи службата си на полковник-лейтенант или да я употреби тъй както сметне за най-добре.
Когато Амелия научи, че свекърът й е простил, сърцето й се изпълни с топлота и благодарност за парите, които той й бе оставил. Но когато разбра, че Джордж отново се връща при нея и откри на кого се дължи това, когато разбра, че именно щедростта на Уилям я е спасила от лишенията — когато й стана ясно, че Уилям й е дал нейния съпруг и син — о, тогава тя коленичи и отправи топли молитви за доброто на човека с това благородно и предано сърце, смири се и се преклони пред тази прекрасна и нежна преданост.
Да, и благодарността й беше едничкото нещо, с което заплащаше цялата му привързаност и всичките му благодеяния — само благодарността й! Ако през ума й минаваше мисълта за друга някаква отплата, образът на Джордж се надигаше от гроба и казваше. «Ти си моя и само моя — сега и завинаги.»
Уилям знаеше чувствата й. Нима не бе прекарал целия си живот да ги отгатва?
Когато светът разбра какво е завещанието на мистър Озбърн, просто облагородяващо беше да се види как мисис Джордж Озбърн се издигна в очите на хората от нейния кръг. Слугите от дома на Джоз, които по-рано бяха склонни да пренебрегват скромните й заповеди и имаха обичай да казват, че «ще питат господаря» дали да я послушат, или не, сега и не помисляха за подобно нещо. Готвачката забрави да се надсмива над скромните й стари рокли (които действително биваха засенчвани от облеклото на тази дама, когато се готвеше да отива на вечерна неделна служба), а и другите не мърмореха при звука на звънеца й, нито пък се забавяха да отидат при нея, когато ги повикаше. Кочияшът, който роптаеше, «че конете му ще окуцеят, а екипажът му се превърнал на болница за онзи болен старец и за мисис О.», сега я возеше с най-голяма готовност, като трепереше да не бъде изместен от кочияша на мистър Озбърн и искаше да му кажат «дали онези кочияши от Ръсъл Скуеър познават града така добре като него и дали са достойни да седят на капрата пред една дама». Приятелите на Джоз, жени и мъже, изведнъж много се заинтересуваха за Еми и съболезнователните картички се сипеха върху масата й. Самият Джоз, който досега гледаше на нея като на някаква добродушна и безвредна просякиня, на която беше негов дълг да дава подслон и храна, сега проявяваше най-голяма почит към сестра си и към богатото малко момче, своя племенник. Грижеше се да й създава развлечения и промяна след мъките и изпитанията на «клетото, бедно момиче» и започна да се явява на масата за закуска и да я пита как желае да прекара деня.
В качеството си на настойница на Джорджи, със съгласието на майора, другия му опекун, тя помоли мис Озбърн да остане да живее на Ръсъл Скуеър, докато желае; но мис Озбърн й поблагодари и заяви, че за нищо на света не желаела да живее самичка в тази тъжна къща и тръгна в дълбок траур, за Челтнам, с двамина от старите си слуги. На другите платиха щедро и ги уволниха. Верният стар лакей, на когото мисис Озбърн предложи да остане, предпочете да се оттегли от служба и да вложи спестяванията си в една кръчма, където, нека се надяваме, му е провървяло. След като мис Озбърн пожела да напусне Ръсъл Скуеър, мисис Озбърн също се отказа да заеме мрачната стара къща. Богатите мебели и украшения, тържествените свещници и мрачните огледала бяха опаковани и сложени настрани. Обвиха в слама разкошната салонна гарнитура от палисандрово дърво; навиха и завързаха килимите; малката отбрана библиотека от добре подвързани книги прибраха в два сандъка за винени бутилки и всичко това откараха с огромни коли до едно хранилище, където трябваше да стои до Джорджовото пълнолетие. А големите и тъмни сандъци със сервизите бяха занесени в банката на Стъмпи и Рауди, където щяха да лежат в подземията на тези прочути банкери до изтичане на определения период.