Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
— Защото исках да те унищожа завинаги.
— Имаш ли причина за това?
— Да! — отговори тя. — Защото ми бе отвратителен.
— Отвратителен? Как така? А първите години не ти ли бях отвратителен?
— Ти бе тогава по-добър, подаряваше ми разни работи, водеше ме в обществото на вечеринки, а после стана мълчалив и затова те намразих.
— Ти значи си искала да се отървеш от мен по какъвто и да е начин? Какво стори, за да изпълниш плана си?
— Казах на Иван Кардов, че си нихилист — и това бе всичко. Той ми заплати добре. И за всяко друго съобщение ми плащаше добре.
— Нещастнице! — извика гневно Бояновски.
— Аз не излъгах. Не беше ли ти, Бояновски, нихилист? Най-после животът е борба, а ние, хората, сме борци в него; ако аз убия враговете си, за да живея сама, това не значи, че съм сгрешила. Днес съм унижена и затова не ще се оплаквам.
— Какво стори с майка ми?
— Тя полудя — каза Феодора.
— Лъжеш, проклетнице! — каза Бояновски, като я улови за ръцете. — Моята майка не беше луда, но ти я направи такава. Ти я затвори в зимника, където искаше да я погубиш. Но друг й помогна. Ти си я измъчвала и най-после си се опитвала да я отровиш, но не си успяла. Не си успяла да подкупиш Леония. Вместо да стане убиец на майка ми, тя става нейна избавителка.
Феодора слушаше всичко внимателно. Това се отнасяше за неговата майка, за която тя мислеше, че бе умряла.
— Ти мислиш, че си я отровила, но се мамиш.
— Какво? Възможно ли е да се лъжа, когато видях трупа й?
— Този труп не е бил на моята майка. Погледни този човек! — каза Бояновски, като посочи Бакунин. — Той е спасителят на майка ми.
Феодора разбра всичко.
— Значи майка ти е жива! Толкова по-добре, тогава не ще ми тежи на съвестта това убийство.
Бояновски пошепна нещо на ухото на Бакунин, който се отдалечи, като остави Бояновски сам с Феодора.
— Не се бави много.
— След няколко минути ще бъда тук Ако стане нужда, дай само един изстрел и аз ще дойда.
Когато останаха сами, Феодора се обърна към Бояновски:
— Недей отлага много, ако искаш да ме убиваш. Съществува обичай да се изпълни последното желание на всеки осъден на смърт. Ще изпълниш ли моето?
Бояновски мълчеше.
— Бих искала още веднъж да ме прегърнеш — каза Феодора. — Не ми се смей, това е мое искрено желание. Преди смъртта си виждам всичките си престъпления и грехове, които съм сторила през живота си. Когато се оженихме, аз бях млада, неопитна, исках да се веселя, да се наслаждавам, като съм тълкувала зле твоята сериозност; вместо да бъда щастлива и доволна, аз бях нещастна, защото бях суетна. Ако ме прегърнеш, ще си припомня първите ни дни.
Вместо да отговори, Бояновски щракна с револвера си.
— Мислиш ли, че съм толкова наивен, за да не разбера намерението ти? Ти мислиш, че съм от ония безхарактерни хора, които би могла с лъжи и обещания да завладееш! Мамиш се, Феодора! Ти си причината за моя ревматизъм, който придобих в сибирските рудници. Напусто мислиш, че ще можеш да върнеш старата ми любов!
Феодора отпусна рамене. Тя разбра, че не ще успее.
— Тогава каквото ще да става с мене! Не можеш да ми вземеш повече от живота ми!
— Какво искаш за страха, който изтърпя, и за мълчанието ти? — запита Бакунин гостилничаря.
— Колко искам ли? — каза гостилничарят, като се почеса по врата. — Справедливо ще е — 25 рубли.
— Ето ти 35 — каза Бакунин, като му даде парите. — В твоята къща не стана никакво нещастие, затова бъди спокоен.
Гостилничарят взе парите с радост и ги сложи в джоба си.
— Имаш ли шейна и кон?
— Имам — каза гостилничарят.
— Колко искаш за шейната и конете?
— Двеста рубли.
— Ето ги — каза Бакунин, като му даде двеста рубли. — Впрегни сега и карай!
Не бяха изминали още три часа, когато шейната се спря пред едно голямо здание. Бояновски хвана за ръка разтрепераната Феодора.
— Къде ме водиш? — извика тя.
— В лудницата, мила моя, в лудницата!
Феодора разбра, че силите й я напускат. В ушите й звънтеше неприятно думата лудница.
Ако бяха й казали, че ще я заведат където и да е другаде, не би се уплашила, но да я заведат в лудницата — между живи хора, това бе ужасно, тя не очакваше такова нещо.
— Водите ме в лудницата? Това не ще бъде, нямате такова право! Вие не можете да заровите живия между мъртвите. Това не смеете, чувате ли?
Отговорът бе само една усмивка.
— Не смеем ли? Ти питали майка ми, когато искаше да я отровиш? Аз се водя по твоя пример. Тази лудница не е обикновена болница за душевноболни, а същинска лудница. Тук идват хора, които никога вече не се връщат между хората. Да вървим! — извика Бояновски.