Мъртвите сибирски полета

— О, татко! — викаше Лидия, като кършеше отчаяно пръсти.

Хуго едва успя да извлече Лидия от онази голяма тълпа. Най-напред той се потруди да й намери удобно място и тогава трябваше да я остави, за да не предизвиква с присъствието си подозрение.

След като нае една стая на четвъртия етаж, Пал предплати за пет месеца и й даде 100 рубли за прехрана.

— Това е всичко, с което мога да ви бъда полезен — каза й той. — Не се отчайвайте и се уповавайте на нихилистите, които не ще изоставят дъщеря си.

Тя стисна ръката му с насълзени очи.

— Аз бих искала да легна до баща си.

— Не говорете глупости, Лидия! Вие сте млада и трябва да живеете. Вашият баща изпълни светия си дълг, както подобава на един герой — и неговите другари не ще забравят това.

Пал се сбогува с Лидия и си отиде.

Оттогава Лидия живееше сама. Парите, които й даде Пал, не стигнаха за нуждите й, затова тя трябваше да работи. Шиеше джобни кърпички, нещо, което не бе много доходно, но пак изкарваше за най-необходимите си нужди.

Лидия не можеше да забрави баща си. Тя научи от вестниците, че баща й умрял след експлозията, без да е предал някого от другарите си.

Друга една мисъл я много разтревожи, също както смъртта на баща й. Между жертвите от катастрофата беше и името на поручик Данишев, който бил лошо наранен и впоследствие му били отрязани краката.

Лидия гледаше машинално тези редове, които прочете няколко пъти. Те се отнасяха за другия й любим човек.

„Той е останал без крака — мислеше си тя със сълзи на очи. — И ако умре, убиецът ще бъде моят баща.“

След такива размишления тя плачеше горчиво. Колебаеше се.

Един ден тя се облече, излезе на улицата и с бързи крачки се отправи към Невски проспект. Качи се крадешком на третия етаж на едно здание и позвъни.

— Желая да говоря е поручик Данишев — каза тя на излезлия войник.

— Той е болен, но от няколко дни почна да ходи по малко.

„Благодаря ти, Боже, че не допусна да умре“ — каза си тя и като даде една рубла на войника, помоли го да доложи, че тя желае да говори с поручика.

— Не смея да ви пусна.

— О, ако той знаеше, че аз стоя пред вратата му, щеше сам да дойде.

— Господин поручикът не може вече да тича, той ходи с патерица.

— С патерица ли? — извика Лидия.

— Да, поручикът е без крака — каза нажалено войникът, като се просълзи.

— Разбирам, че обичате вашия поручик. Кажете му, че неговата Лидия иска да го види.

— Щом вие сте Лидия, вземете си назад рублата, аз и без нея ще му кажа. Когато поручикът имаше треска, винаги изговаряше вашето име. Разбрах, че ви обича.

След това войникът изтича в стаята, като остави вратата полуотворена и Лидия можеше да чуе добре какво говорят войникът и Данишев.

— Знаете ли, господин поручик, че Лидия е тука? Чувате ли? Лидия дойде.

Без да отговори, Данишев се показа на вратата.

— Това ти ли си, Данишев — попита Лидия, понеже той много се бе изменил. Беше блед, прегърбен и с патерица.

— Лидия, моя мила Лидия! — извика той и безмалко щеше да захвърли патериците и да я прегърне. Но и без това постигна намерението си, тъй като Лидия сама го прегърна.