Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

Но след угризенията и съчувствието дойде ред на егоизма. Жилбер се досещаше, че честите припадъци на Андре щяха да разкрият пред всички естествената й болест и щяха да потърсят кой беше причината за нея. Жилбер считаше собственото си деяние за най-страшното и най-достойното за наказание престъпление. Трепереше от ужас, тъй като се боеше да не би страданията на момичето да предизвикат разследвания.

Жилбер беше скептик, не вярваше в нищо и на никого, с други думи — нито в небето, нито на хората. Той обаче имаше своя Бог — науката, и за него тя беше всезнаеща и всемогъща. Младежът доброволно бе отрекъл съществуването на Христос, но никога не би се усъмнил в правотата на лекаря. Затова посещението на доктор Луи при Андре представляваше за нашия герой такъв удар, от който той дълго не можа да се съвземе.

Можем само да предположим колко се измъчи младежът. Знаеше, че доктор Луи е голям учен и че щеше да разкрие тайната с безпогрешното око на рис. О! Бурята нямаше да се разрази веднага. Жилбер знаеше, че присъствието на дофината ще я поотложи, но след като височайшата особа и лекарят си тръгнеха, между Филип и Андре щеше да започне страшно обяснение.

Но Андре остана сама. Тя лежеше върху софата и ту четеше, ту отблъскваше книгата поради пристъпите на главоболие. От време на време потъваше в дълбок размисъл и безразличието й към света се струваше странно на Жилбер, който едва успяваше да зърне легналото и сякаш потънало в екстаз момиче само при случайното повдигане на пердето от вятъра. Най-после уморената от мъка и вълнение Андре заспа. А Жилбер се възползва от съня й, за да провери какво се шушукаше навън.

Жилбер добре познаваше селските нрави, знаеше какво мислят за един чужденец, дошъл от едни полудиви краища, осеяни със запустели къщурки и колиби. Най-малкото щяха да заподозрат, че е безделник или крадец. А нашият герой не можеше и да помисли да се укрие в градовете! Освен това младежът се познаваше твърде добре и знаеше, че ужасната му тайна щеше да остави отпечатък върху лесно запомнящото му се лице и щеше да привлече вниманието на всички. Значи да избяга беше опасно, а щеше да дойде и позорът. След евентуално бягство нещастникът очакваше само смъртта.

Жилбер за първи път се сещаше за смъртта, но нейният призрак не го стресна. „Винаги ще има време за тази крайна мярка — помисли си той — когато всички средства се изчерпят. А и е подлост човек да се самоубие, нали така пише Русо. По-благородно е да страда.“

След този важен извод Жилбер възобнови безцелното си шляене из градините… Тъкмо лъч светлина беше облял душата му, и ето, че пристигна Филип! Аха! Бяха повикали и брата! Значи всичко беше разкрито и семейството искаше да прикрие срама. После щяха да го убият като куче — с тояги или с нож! О! Това отмъщение щеше да е напълно законно! То просто щеше да е продължение на върволицата примери от историята на тълпата! Пък и крал Луи XV проявяваше голямо съчувствие към аристокрацията при подобни обстоятелства.