Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
Андре изслуша мълчаливо думите на развълнувания младеж. Само биенето на сърцето й показваше, че в нея има живот, а само погледът й издаваше, че разсъдъкът й е непокътнат.
— Филип… — започна тя след продължително мълчание — ти помисли, че не те обичам вече, така ли, клети братко? И че обичам друг човек, нали? И че съм забравила честта — аз, девойка от благороден произход, която добре знае какви задължения й отрежда той… Прощавам ти, приятелю мой! Напразно си помислил, че съм безчестна, напразно ме нарече подла. Но няма да ти простя, че искаш да направя пред теб лъжливи признания. О, не! Не съм паднала толкова ниско! Кълна ти се, Филип, и в Бога, който ме чува сега, и в душата на моята майка, която, уви, не е имала време да ме закриля, кълна ти се в жарката си обич към теб — никога мисъл за любов не е смутила разума ми и никога никой мъж не ми е казал „обичам те“. Никога ничии устни не са целунали ръката ми. Духът ми е чист и необременен от плътски желания, както е било в деня на моето раждане. Сега, Филип, душата ми принадлежи на Бога, а ти държиш тялото ми в ръцете си!
— Добре, това е добре — каза Филип след дълго мълчание. — Благодаря ти, Андре. Сега проникнах в дълбините на душата ти. Да, ти си чиста, непорочна, ти си жертва! Някой ти е скроил капан, Андре. Безсрамен капан. Будна и в съзнание никой не би могъл да те обладае, насилил те е в съня ти! Попаднала си в клопка, скъпа! Но сега ние сме заедно, следователно сме силни. Поверяваш ли ми честта си и отмъщението си?
— О, да, да — отговори Андре с мрачно оживление. — Ако отмъстиш за мен, ще отмъстиш за едно престъпление!
— Е, добре — продължи Филип, — Хайде, помогни ми, подкрепи ме! Да потърсим заедно, да пребродим час по час изминалите дни… Да проследим нишката на спомените ти, които ще ни разкрият завръзката на този страшен заговор…
— О, да, съгласна съм! — каза Андре. — Да започнем.
— Забелязала ли си някой да те следи, да те дебне?
— Не.
— Жените имат непогрешим инстинкт! Дори и без писма, без признания те знаят, че са обичани. Забелязала ли си някой, който да те… желае?
— Не. Никога не съм усетила подобно нещо.
— Скъпа сестричке, потърси в ежедневието, в най-интимните подробности от живота ти!
— Води ме ти.
— Никол те е напуснала, така ли?
— Мисля, че на същия ден, когато замина и ти.
— Нравите й бяха съмнителни. А знаеш ли подробности около бягството й?
— Не. Знам само, че е заминала с един младеж, когото обича.
— Какво стана по време на последната ви среща?
— О, както обикновено, тя влезе в стаята ми към девет часа, приготви чашата ми с вода за през нощта и излезе.
— А не забеляза ли да слага нещо в чашата ти?
— Не. Но всъщност това не би имало значение, тъй като в момента когато се канех да отпия от чашата, усетих нещо странно. Същото като в Таверне.
— В Таверне ли?
— Да. По време на посещението на чужденеца. На граф Дьо Балзамо.
— На граф Дьо Балзамо ли? И какво беше това усещане?
— Наподобяваше световъртеж. Като че ли нещо ме замая и заслепи. Загубих силите си и способността си да разсъждавам.
— При какви обстоятелства?
— Бях седнала пред пианото, стори ми се, че ще припадна. Погледнах пред себе си и в едно огледало видях графа. От този момент нататък не си спомням нищо, освен че заспах и се събудих отново пред пианото, без да мога да преценя колко време съм прекарала в сън.
— Само тогава ли изпита това?
— Още веднъж. На деня или по-скоро в нощта на фойерверките. Тълпата ме влачеше, щеше да ме смачка и убие. Събрах всичките си сили, за да се преборя с нея. Изведнъж ръцете ми се сковаха и облак замъгли очите ми. Но дори през облака съзрях същия човек.
— Граф Дьо Балзамо?
— Да.
— И ти заспа, така ли?
— Не мога точно да преценя дали заспах, или припаднах. А ти знаеш как той ме доведе при баща ми.
— Да, да! А през онази нощ, когато Никол замина, видя ли го отново?
— Не. Но усещах всички симптоми, които винаги предшестват появяването му. Разпознах странното му влияние, с което не мога да се преборя — същото странно заслепение, същото замайване, същия трепет, същия сън, с който не мога да се преборя, същото усещане като в Таверне.
— Велики Боже! — извика Филип. — Продължавай.
— Заспах.
— Къде?
— В леглото си, сигурна съм в това, но се събудих върху килима. Бях сама, не се чувствах добре, бях леденостудена, приличах на мъртва, която възкръсва. Повиках Никол, но напразно. Тя беше изчезнала.
— И преди да припаднеш първите два пъти, ти видя графа, нали? Жозеф Балзамо, или граф Дьо Феникс?
— Съвсем ясно.
— А не го ли видя и третия път?