Игри на злото [bg]

Осемнайсет

Профуча през сградата на полицейското управление, неудържима като мотоциклета, който я беше докарал дотук и сега изстиваше вън на паркинга.

Криминологичният отдел за работа с иззети видеоматериали се намираше на третия етаж.

В тази част на управлението не се влизаше лесно. Ким натисна бутона за достъп, подпря се на стената и обърна очи към камерата за наблюдение, която се зае да провери лицето й в базата данни.

Тъкмо когато посегна нетърпеливо за втори път към бутона, се чу познатото изщракване. Инспекторката дръпна вратата и влезе в междинното помещение. Вратата се затвори зад гърба й, докато Ким набираше личния си код на клавиатурата до следващата врата.

Отделът се намираше в зала без прозорци, в която по двойки бяха подредени осем бюра. Единствената очевидна разлика между него и останалите офиси в управлението беше, че тук не се виждаше нито един лист хартия.

В тази зала работеха криминалистите, които преглеждаха подробно всяка секунда иззет доказателствен видеоматериал, а при случаи като този на семейство Дън Ким не би се съгласила да поеме подобна задача дори и ако й предложеха всички японски мотоциклети на света.

— Здрасти, Еди. До късно си на работа днес, а? — поздрави инспекторката и пристъпи към единственото заето бюро.

Мъжът изопна рамене и се протегна: твърде много часове беше седял прегърбен над клавиатурата. Ким със сигурност чу как нещо в гръбнака му изпука.

— Май и ти си така, началник?

Ким многократно беше работила с Еди. Всичко у него беше някак средно: среден на ръст, средно пълен, средно блед, а жената на снимката на бюрото му не изпъкваше с особена привлекателност. Еди беше един с нищо незабележим човек.

Но когато лявата му ръка се отпуснеше на клавиатурата, а дясната — върху мишката, възникваше някаква симбиоза: връзка между човека и машината, която беше направо радост за окото.

— Ед, трябва да погледна пак една част от заснетото у Дън…