Паяжината на Шарлот
- Автор: Уайт Элвин Брукс
- Язык: болгарский
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Паяжината на Шарлот». Краткое содержание книги:
— Тук, зад теб съм — отвърна тя. — Горе, в задния ъгъл.
— Защо не си на паяжината? — попита Уилбър. — Та ти почти никога не я напускаш.
— Тази вечер съм я напуснала — каза тя.
Уилбър затвори очи.
— Шарлот — каза той след малко, — мислиш ли наистина, че Зукерман ще ми позволи да живея и няма да ме убие когато дойде студеното време. Вярваш ли наистина?
— Разбира се — отвърна му Шарлот. — Ти си известно прасе, а освен това си и добро прасе. Утре може би ще спечелиш награда. Целият свят ще чуе за теб. Зукерман ще е горд и щастлив, че има такова прасе. Няма нищо, нищичко от което да се страхуваш и за което да се притесняваш. А сега заспивай!
Известно време не се чу никакъв звук. После Уилбър попита:
— Какво правиш там горе, Шарлот?
— О, правя си нещо — отвърна му тя. — Правя си нещо, както винаги.
— Нещо за мен ли?
— Не, този път е нещо за мен.
— Моля те, кажи ми какво е — помоли я Уилбър.
— Ще ти кажа на сутринта. Когато първата светлина пробие тъмното небе, когато врабчетата се разбудят и кравите задрънкат с веригите си, когато петелът изкукурига и звездите избледнеят, когато първите коли тихичко замъркат по шосето, погледни нагоре и ще ти покажа нещо. Ще ти покажа моя шедьовър.
Още преди да довърши последното изречение, Уилбър бе заспал. Тя разбра по начина, по който дишаше, че сънят му е спокоен и дълбок, тъй както дълбоко бе потънал в сламата.
Далеч, на километри от тях, в къщата на Арабъл, хората бяха насядали около кухненската маса, ядяха компот от праскови и говореха за събитията от деня. Горе Ейвъри бе вече в леглото и спеше. Мисис Арабъл завиваше Фърн.
— Прекара ли добре днес на панаира? — попита тя и целуна момичето си.
Фърн поклати утвърдително глава:
— Беше най-хубавият ден, който някога и някъде съм имала през целия си живот.
— Това е прекрасно! — каза майка й.
Глава 19
Сакчето с яйцата
На следващата сутрин, когато първата светлина проби небето, когато врабчетата се разбудиха и кравите задрънкаха с веригите си, когато петелът изкукурига и звездите избледняха, когато първите коли тихичко замъркаха по шосето, Уилбър се събуди и се огледа за Шарлот. Видя я горе, в задния ъгъл на тавана на кочината си. Беше много тиха. Осемте й крака бяха силно раздалечени. Изглеждаше, като че през нощта се е смалила. До нея, закачено на тавана, Уилбър забеляза странно нещо. Беше като пашкул. Имаше цвят на праскова и изглеждаше като направено от захарен памук.
— Будна ли си, Шарлот? — каза нежно той.
— Да — дойде отговорът.
— Какво е това мъничко красиво нещо до теб? Ти ли го направи?
— Да, аз — отвърна Шарлот с немощен глас.
— Нещо за игра ли е?
— За игра ли? Не бих казала, че е точно за игра. Това е моето сакче с яйца. Моят магнум опус.
— Аз не зная какво е „магнум опус“ — каза Уилбър.
— На латински е — обясни Шарлот. — Означава „велико дело“, „шедьовър“. Това сакче е моето велико дело, най-прекрасното нещо, което някога съм правила.
— Какво има вътре? — попита Уилбър. Яйца ли?
— Цели петстотин и четиринайсет — отвърна тя.
— Петстотин и четиринайсет? Шегуваш се!
— Не, не се шегувам. Броих ги. Започнах да броя в началото и реших да ги преброя до края, за да не мисля за друго.
— Това е един съвършено красив сак — каза Уилбър.
Чувстваше се толкова щастлив, все едно сам той го бе направил.
— Да, хубав е — каза Шарлот, потупвайки нежно сакчето с предните си два крака. — Освен това, мога да гарантирам, че е доста здрав. Направен е от най-здравия материал, който имам. Също така е защитен от влага и вода. Яйцата вътре ще са сухи и на топло.
— Шарлот — каза замечтано Уилбър, — ти наистина ли ще имаш петстотин и четиринайсет дечица?
— Ако нищо лошо не се случи, да — отговори тя. — Разбра се, те няма да се покажат до следващата пролет.
Уилбър забеляза, че гласът на Шарлот звучи тъжно.
— Защо си така отчаяна? Мисля, че сега трябва да си безкрайно щастлива.
— О, не ми обръщай внимание — каза Шарлот. — Като че ли нямам вече толкова много сила. Предполагам, че ми е тъжно, защото няма никога да мога да видя децата си.
— Какво искаш да кажеш? Как така няма да можеш да видиш децата си? Разбира се, че ще ги видиш. Ние всички ще ги видим. Ще бъде чудесно следващата пролет във фермата с петстотин и четиринайсет бебета паячета, щъкащи навсякъде. И гъските ще имат още гъсета и овцете ще си имат пак агънца.