Паяжината на Шарлот
- Автор: Уайт Элвин Брукс
- Язык: болгарский
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Паяжината на Шарлот». Краткое содержание книги:
— Хвърли малко и на мен! — каза Ейвъри. — И на мен ми е топло.
— О, хайде млъквай най-после! — викна Фърн. — Млък-вай! Очите й се премрежиха от сълзи.
Почувствал студената вода, Уилбър се съвзе. Той се изправи бавно на крака. Гъските крякаха и ликуваха.
— Стана — каза мистър Арабъл. — Мисля, че му няма нищо.
— Гладен съм — каза Ейвъри. — Искам карамелизирана ябълка.
— Уилбър вече е добре — каза Фърн. — Може да тръгваме. Искам да се кача на въртележката.
Мистър Зукерман, мистър Арабъл и Ларви хванаха прасето и го забутаха към дървената му барака. Уилбър започна да се бори. Колкото повече бутаха те, толкова по-силно се съпротивляваше той. Ейвъри слезе и се присъедини към мъжете. Уилбър риташе, грухтеше и се мяташе.
— Нищо му няма на това прасе — каза весело мистър Зукерман и натисна Уилбър с коляно. — Хайде всички сега, момчета! Бутайте!
С един последен напън те натикаха Уилбър в колибата. Гъските крякаха и ликуваха. Ларви закова няколко летви отзад, за да не може прасето да излезе. След това, събрали цялата си сила, мъжете вдигнаха колибата с прасето и я стовариха върху каросерията. Те не знаеха, че под сламата има плъх, а в една малка дупка в чамовата дъска се криеше сив паяк. Виждаха само прасето.
— Всички да се качват! — викна мистър Арабъл.
Той запали мотора. Дамите седнаха до него, а мистър Зукерман, Ларви, Фърн и Ейвъри се накачиха в каросерията. Камионът тръгна. Гъските ликуваха. Децата им отвърнаха, и така всички потеглиха към панаира.
Глава 17
Чичо
Когато спряха на паркинга близо до панаира, вече се чуваше музика и се виждаше как виенското колело се върти високо в небето. Усетиха миризмата на прах от състезателната писта, по която тъкмо беше минала специална машина да напръска с вода. Правеха се хамбургери, балони се издигаха високо. Можеше да се чуе блеенето на овцете в кошарите им. Силен глас гръмна по високоговорителите: „Моля за внимание! Собственикът на «Понтиак», номер Н-2439, да премести колата си, паркирана до беседката с фойерверките!“.
— Може ли малко пари? — попита Фърн.
— Може ли и на мен? — попита Ейвъри.
— Ще спечеля кукла, като завъртя колелото и то спре точно на правилното число — каза Фърн.
— Аз пък ще управлявам реактивен самолет и ще го накарам да се блъсне в друг самолет.
— Може ли да си купя балон? — попита Фърн.
— Може ли замразен ванилов крем и чийзбургер и една малинова сода? — попита Ейвъри.
— Хайде, деца, млъкнете малко, докато разтоварим прасето — каза мисис Арабъл.
— Нека оставим децата да се забавляват сами — рече мистър Арабъл. — Панаирът идва веднъж в годината.
Мистър Арабъл даде на Фърн две монети от по двайсет и пет цента и две монети от по десет цента, а на Ейвъри — пет монети от по десет цента и четири по пет цента.
— И помнете, парите трябва да ви стигнат за целия ден! Не ги харчете в първите пет минути! И да сте тук, на камиона по обед, за да можем да обядваме заедно! И не яжте неща, от които да ви заболи стомах!
— И ако отидете на онези люлки, да се държите здраво, много здраво! Чувате ли ме? — добави мисис Арабъл.
— И да не се изгубите!
— И да не се изцапате!
— Да не седите дълго на слънце! — каза майка им.
— Оглеждайте се за джебчии! — предупреди ги баща им.
— И не пресичайте пистата за конни състезания! — викна мисис Зукерман.
Децата се хванаха за ръка и затичаха към въртележката, към прекрасната музика, към сергиите, където нямаше да има никакви родители, които да ги наставляват и командорят, където щяха да са щастливи и свободни и да правят каквото си искат. Мисис Арабъл ги гледаше как се отдалечават. После въздъхна и издуха носа си.
— Мислиш ли, че е редно? — запита тя.
— Все някога трябва да пораснат — каза мистър Арабъл. — Панаирът е добро място да се сложи началото, според мен.
Докато разтоварваха Уилбър и го изваждаха от колибата му, около него се събра тълпа зяпачи. Всички се заглеждаха в надписа „Славното прасе на Зукерман“. Уилбър на свой ред ги гледаше изпитателно и се опитваше да изглежда извънредно добре. Новият дом му харесваше. В тази кочинка имаше трева и заслон, който да го пази от слънцето.
Шарлот избра подходящ момент и, когато никой не гледаше, се измъкна пъргаво от къщурката и се покатери под навеса на покрива. Никой не я забеляза.