Паяжината на Шарлот
- Автор: Уайт Элвин Брукс
- Язык: болгарский
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Паяжината на Шарлот». Краткое содержание книги:
— Може би — каза Шарлот тихичко. — Все пак имам чувството, че няма да мога да видя резултата на моите усилия. Не съм никак добре. Мисля, че вехна.
Уилбър не можеше да си обясни как някой може да вехне и наистина никак не искаше да притеснява Шарлот и да пита какво значи това, но бе толкова разтревожен, че не се стърпя. Трябваше да попита.
— Какво значи „вехна“?
— Това значи, че ставам по-бавна, усещам възрастта си. Не съм вече млада, Уилбър. Но не искам да се тревожиш за мен. Днес е голям ден за теб. Погледни паяжината — не е ли прекрасна с росата по нея?
Никога преди паяжината на Шарлот не бе изглеждала по-красива. Всяка нишка бе украсена с десетки малки капчици утринна роса. Светлината от изток падаше точно по средата й. Беше семпла и изчистена — съвършено проектирана и конструирана. След час-два върволици от хора щяха да минат покрай нея, да й се възхищават и да четат надписа, щяха да гледат Уилбър и да се дивят на чудото.
Докато прасето гледаше паяжината, се появиха чифт мустаци и остра муцуна. Темпълтън бавно мина през кочината и се хвърли тромаво в ъгъла.
— Върнах се — каза той с прегракнал глас. — Каква нощ само!
Плъхът беше станал двойно по-голям. Коремът му се бе издул до размерите на буркан за сладко.
— Каква нощ! — повтори Темпълтън. — Какъв гуляй, какво пиршество! Какво тъпкане падна само! Трябва да съм изял остатъците поне от трийсет обяда. Никога, ама никога не бях виждал такова изхвърляне на храна и всичко добре узряло с времето и добре овкусено с нужните подправки, които се получават под горещото слънце. О, приятели мои, това беше върхът!
— Трябва да се засрамиш! — каза отвратена Шарлот. — Полага ти се да получиш някоя сериозна диария.
— Не бери грижа за стомаха ми — изсъска й Темпълтън. — Той може да понесе и да смели всичко. Обаче имам лоши новини. Минах край прасето до нас. Оня, дето се казва Чичо. Видях син знак на кочината му. Това показва, че е спечелил първа награда. Мисля, че са те победили, Уилбър. Можеш вече да си отдъхнеш. Никой няма да сложи медал на твоя врат. Освен това, не бих се учудил, ако Зукерман промени намеренията си спрямо теб. Само чакай да му престърже на стомаха за малко прясна шунка и хрупкав бекон! Ще ти тегли ножа, момчето ми.
— Млъкни, Темпълтън — каза Шарлот. — Прекалено си натъпкан и ояден, за да осъзнаваш какви ги говориш. Уилбър, не му обръщай внимание.
Уилбър реши да не мисли за това, което плъхът бе казал и смени темата на разговора.
— Темпълтън — каза той, — ако не беше толкова преял и препил, щеше да забележиш, че Шарлот е направила сакче за яйцата си. Ще става мама. За твоя информация, вътре има петстотин и четиринайсет яйца.
— Вярно ли? — попита плъхът и прикова подозрително очи в сакчето.
— Вярно е — въздъхна Шарлот.
— Поздравления! — измънка неловко плъхът. — Значи това все пак е била наистина забележителна нощ!
И той придърпа малко слама, затвори очи и заспа като пън. Уилбър и Шарлот бяха доволни да се отърват от него поне за малко.
В девет часа камионът на мистър Арабъл се закатери към панаира и спря пред кочината на Уилбър. Всички слязоха.
— Гледайте! — викна Фърн. — Гледайте! Паяжината на Шарлот! Вижте какво пише!
И деца, и възрастни се взряха в новия знак.
— „СКРОМНО ПРАСЕ!“ Е, не е ли точно това думата за Уилбър!
Всички бяха във възторг, че чудото на паяжината се бе случило пак. Уилбър гледаше с любов лицата на хората. Той изглеждаше много скромен и много благодарен. Фърн намигна на Шарлот. Ларви скоро се зае за работа. Той изсипа кофа топла храна в копанята на Уилбър и, докато прасето ядеше, му почеса нежно гърба с пръчица.
— Хей, чакайте малко! — викна Ейвъри. — Вижте това! Той посочи синята табелка, поставена на кочината на Чичо. — Това прасе вече е спечелило първа награда!
Семейство Зукерман и семейство Арабъл се вторачиха в синята табела. Госпожа Зукерман се разплака. Никой не отронваше дума. Всички бяха вперили поглед в синята табела. Погледнаха Чичо, после пак табелата. Ларви извади носна кърпа и издуха носа си. Всъщност той се изсекна така силно, че го чуха чак конярите в конюшнята.
— Може ли да ми дадете малко пари. Искам да ида към сергиите — попита Фърн.