Паяжината на Шарлот

— Умерено смешна шега, бих казала. Но съм чувала и по-смешни. Радвам се, че се запознахме. Сега трябва да тръгвам.

Тя бавно се изкачи обратно и се върна при Уилбър.

— Казва, че е пролетно прасе — докладва тя. И вероятно е. Едно обаче е сигурно. Има изключително неприятно излъчване. Прекалено фамилиарничи, ужасно е шумен и пуска тъпи шеги. Освен това — последното нещо, което може да се каже за него е, че е чист и приятен. Ти си далеч, далеч по-чист и приятен. Стана ми противен, а разговорът ми с него бе доста кратък. Въпреки това, ще е трудно да се преборим с това прасе, Уилбър, поради размера и теглото му. Но, ако ти ми помогнеш, може да успеем.

— Кога ще изплетеш мрежа? — попита Уилбър.

— Ако не съм много уморена, днес в късния следобед — каза Шарлот. — И най-малкото усилие ме уморява тези дни. Май нямам онази сила, която имах преди. Предполагам, че е от възрастта.

Уилбър погледна приятелката си. Тя изглеждаше доста подута и отпусната.

— Ужасно съжалявам да чуя, че се чувстваш зле, Шарлот — каза той. — Може би, ако опънеш паяжина и хванеш някоя и друга муха, ще се почувстваш по-добре.

— Може би — каза тя уморено. — Но имам усещането, че съм в края на дълъг ден.

И тя се закачи с главата надолу за тавана и се нагласи да подремне, оставяйки Уилбър много, много разтревожен.

Цяла сутрин хората минаваха край кочината на Уилбър. Десетки, стотици се спираха да се порадват на неговата копринено бяла кожа, къдравата му опашчица и милото му сияйно изражение. После отминаваха към следващата кочина, където лежеше грамадно прасе. Уилбър чу няколко души да казват доста добри неща за неговото тегло и размери. Чуваше тези думи и не можеше да се овладее и да спре да се тревожи.

„А на всичкото отгоре и Шарлот не се чувства добре… О, боже!“ — помисли той.

Цяла сутрин Темпълтън спа тихо под сламата. Денят стана ужасно горещ. По обяд семейство Зукерман и семейство Арабъл се върнаха при колибата. Няколко минути след това Фърн и Ейвъри също се появиха. Фърн носеше кукла маймунка и ядеше карамелизирани пуканки. Ейвъри имаше балон, вързан за ухото му и ядеше карамелизирана ябълка. Децата бяха мръсни и им беше много топло.

— Горещо е нали? — каза мисис Зукерман.

— Ужасно е горещо — отвърна мисис Арабъл, правейки си вятър с една рекламна брошура за фризери.

Един по един се качиха на каросерията и отвориха кутиите с обяда. Слънцето печеше без милост всичко наоколо. Никой не беше гладен.

— Кога ще дойдат съдиите да решат за Уилбър? — попита мисис Зукерман.

— Не и преди утре — отвърна мистър Зукерман.

Ларви се появи с едно индианско одеяло, което бе спечелил.

— Това ни трябваше! — каза Ейвъри.

— Точно така — каза Ларви и опъна одеялото над страните на каросерията. Получи се нещо като палатка. Децата седнаха на сянка и се почувстваха по-добре.

След това се наобядваха, излегнаха се и заспаха.