Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
— Да, убедена съм, че един филм ще я убеди, че си човек. — Засмях се и заключих ръцете си около врата му, повдигайки се на пръсти. Той се наведе, за да мога да го целуна и тогава ръцете му се затегнаха около мен и ме повдигнаха от пода, за да не се налага да се превива.
— Филм, филм — Измънках, когато устните му се преместиха на гърлото ми, прокарвайки пръстите си в бронзовата му коса.
Тогава чух рязко поемане на въздух и той ме постави на земята бързо. Кори стоеше замръзнала в коридора, с пера в черната си коса, с голяма купчина от още пера в ръце и с изражение на ужас върху лицето си. Тя ме зяпна, премествайки погледа си, когато аз се изчервих и погледнах надолу. Тогава се съвзе и измърмори нещо, което дори и на непознат език очевидно беше извинение. Едуард се усмихна и отговори с дружелюбен тон. Тя извърна очите си и продължи надолу по коридора.
— Тя си мислеше, каквото си мисля, че си мислеше, нали? — смънках.
Той се засмя на обърканото ми изречение.
— Да.
— Ето — казах, протягайки се и избирайки филм случайно — Пусни това и можем да се преструваме, че го гледаме.
Беше стар мюзикъл със усмихнати личица и бухнали рокли отпред.
— Много медено месечно — одобри Едуард.
Докато актьорите на екрана танцуваха през жизнерадостната начална песен, аз се изтегнах на дивана, сгушена в прегръдките на Едуард.
— Ще се преместим ли обратно в бялата стая сега? — зачудих се разсеяно.
— Не знам… вече обезобразих таблата в другата стая отвъд поправка — може би ако ограничим разрушението до една част на къщата Есме може да ни покани отново някой ден.
Усмихнах се широко.
— Значи ще има още унищожение?
Той се засмя на изражението ми.
— Мисля, че ще е по-безопасно да е с предварителна подготовка, отколкото ако те чакам пак да ме нападнеш.
— Би било само въпрос на време — съгласих се небрежно, но пулсът ми препускаше през вените ми.
— Нещо има на сърцето ти ли?
— Нем. Здрава съм като кон. — Спрях за момент. — Би ли искал да проучим зоната на разрушение сега?
— Може би било по-учтиво да изчакаме докато сме сами. Ти може и да не забелязваш когато разпарчетосвам мебелировката, но това най-вероятно би изплашило тях.
Всъщност вече бях забравила хората в другата стая.
— Вярно. По дяволите.
Густаво и Кори се движеха тихо из къщата докато аз чаках нетърпеливо да приключат и се опитах да обърна внимание на хепиенд-а. Започваше да ми се доспива — макар, според Едуард, да бях проспала половината ден — когато един груб глас ме стресна. Едуард се поизправи, задържайки ме гушната до него и отговори на Густаво свободно на португалски. Густаво кимна и закрачи тихо към предната врата.
— Приключили са — каза ми Едуард.
— Значи това означава, че сме сам сами сега?
— Какво ще кажеш за обяд първо? — предложи той.
Прехапах устната си, разкъсвана от дилемата. Аз си бях доста гладна.
С усмивка той взе ръката ми и ме поведе към кухнята. Познаваше лицето ми толкова добре, че нямаше значение, че не може да чете мислите ми.
— Това излиза извън контрол — оплаках се когато най-накрая се почувствах сита.
— Искаш ли да поплуваш с делфините този следобед — да изгориш калориите? — попита той.
— Може би по-късно. Имах друга идея за изгаряне на калории.
— И каква беше тя?
— Ами, има ужасно много останали табли…
Но не довърших. Вече ме беше грабнал в обятията си и устните му заглушиха моите, докато ме носеше с нечовешка скорост към синята стая.
7. Неочаквано
Линията черно напредваше към мен през плътната като покривка мъгла. Можех да видя тъмните им рубинени очи да светят от желание, желаейки страстно плячката. Устните им се отдръпнаха, разкривайки острите им мокри зъби — някои, за да изръмжат, други, за да се усмихнат.
Чух детето зад мен да хълца, но не можех да се обърна да го погледна. Макар отчаяно да желаех да се уверя, че е наред, не можех да си позволя никаква липса на фокус сега.
Те се прокраднаха по-близо и черните им роби се залюляха леко при движението. Видях ръцете им да се извиват в нокти, с цвета на кост. Започнаха да се разделят, нагласяйки се така, че да ни нападнат от различни страни. Бяхме обградени. Щяхме да умрем.
И тогава, като внезапен проблясък от светкавица, цялата сцена беше различна. И все пак нищо не се бе променило — Волтури все още ни дебнеха, настроени за убийство. Единственото, което наистина се промени беше това как нещата изглеждаха за мен. Изведнъж, бях жадна за това. Исках да атакуват. Паниката се преобразува в жажда за кръв когато се приведох напред с усмивка на лицето си и ръмжене прозвуча през оголените ми зъби.