Сърце (Дневникът на един ученик)
- Автор: Амичис Эдмондо Де
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драгоев
- Жанр: Детская проза
Электронная книга - «Сърце (Дневникът на един ученик)». Краткое содержание книги:
— Ти смел ли си?
Очите на момчето светнаха.
— Да, господин капитан — отвърна то.
— Погледни там долу — каза капитанът, като го бутна към прозорчето — в равнината, близо до къщите на Вила Франка, дето лъщят щикове. Там са нашите. Вземи тая бележка, хвани се за въжето, спусни се от прозорчето, през стръмнината и полето иди при нашите и предай бележката на първия офицер, когото видиш. Хвърли си ремъка и раницата.
Барабанчикът свали ремъка и раницата си и пъхна бележката във вътрешния джоб на куртката си. Подофицерът спусна въжето навън, като задържа с две ръце единия му край. Капитанът помогна на момчето да мине през прозорчето с гръб към полето.
— Внимавай — каза му той, — спасението на отряда е в твоята смелост и в твоите крака.
— Имайте доверие в мене, господин капитан — отвърна момчето, като увисна отвън.
— Навеждай се, като слизаш надолу — добави капитанът, като хвана на свой ред въжето.
— Не се бойте.
— Бог да ти помага!
След малко барабанчикът бе на земята. Подофицерът изтегли въжето и изчезна. Капитанът се показа на прозорчето и видя момчето, което се спускаше бързо надолу по склона.
Той вече се надяваше, че момчето е успяло да избяга незабелязано, когато пет или шест малки облачета прах, които се дигнаха пред и зад момчето, му показаха, че то е било видяно от австрийците и те стреляха върху него от върха на хълма. Тия малки облачета бяха пръст, хвърлена във въздуха от куршумите. Но момчето продължаваше да тича презглава. По едно време то падна.
— Убиха го! — извика капитанът, като захапа юмрука си.
Но още не изрекъл думата си, видя, че барабанчикът стана.
— А, само е паднал! — каза си той и въздъхна.
Действително барабанчикът взе отново да тича с всички сили, но куцаше.
„Изкълчил си е крака“ — помисли си капитанът.
Около момчето се появиха тук-там още няколко облачета, но все по-далече от него. То беше спасено. Капитанът възкликна тържествуващ. Но продължи да го следи с очи, като потръпваше от безпокойство, защото работата беше на минути: ако не стигнеше долу колкото е възможно по-скоро с бележката, с която искаше незабавна помощ, или всички негови войници щяха да бъдат избити, или пък трябваше да се предаде заедно с тях на врага. Момчето потичваше бързо, след това забавяше стъпката си, като накуцваше, после подземаше отново тичането, но все по-изморено; от време на време то се спъваше и се спираше за малко.
„Може би го е засегнал някой куршум“ — помисли си капитанът, като наблюдаваше с трепет всичките му движения. Той говореше на момчето, сякаш то можеше да го чуе, насърчаваше го; непрекъснато измерваше с пламнали очи разстоянието между бягащото момче и блясъка на оръжията, които виждаше там долу в равнината сред пшеничените ниви, позлатени от слънцето. В същото време чуваше пищенето и трясъка на куршумите в долните стаи, повелителните и гневни викове на офицерите и подофицерите, острите стенания на ранените, рушенето на мебелите и мазилката.
— По-скоро! Не се бой! — викаше капитанът, като следеше с поглед отдалечения барабанчик — Напред! Тичай! Спря се, дявол да го вземе! А, пак почна да тича!
Един офицер дойде запъхтян да му каже, че неприятелят, без да прекъсва огъня, издигнал бял флаг.
— Да не се отговаря! — извика той, без да откъсва погледа си от момчето, което беше вече в равнината, но сега не тичаше а сякаш едва се влачеше.
— Върви! Тичай! — казваше капитанът, като стискаше зъби и юмруци. — Пребий се, умри, обеснико, но върви!
След това той отправи една ужасна ругатня.
— Ах, страхливецът му неден, седна!
Действително момчето, на което дотогава той виждаше главата над пшеничната нива, бе изчезнало, сякаш бе паднало, Но след малко главата му се показа отново; след това се изгуби зад живите плетища и капитанът вече не го видя.
Тогава той слезе стремително долу. Куршумите яростно се сипеха. Стаите бяха задръстени от ранени, някои от които политаха като пияни и се хващаха за мебелите; стените и подът бяха изцапани с кръв; трупове на убити лежаха напреко на вратите; лейтенантът беше ранен — един куршум бе счупил ръката му; всичко беше потънало в дим и прах.
— Не се бойте! — извика капитанът. — Стойте по местата си! Пристига помощ! Още кураж!
Австрийците бяха се приближили още. През дима се виждаха изкривените им лица. Чуваха се сред трясъка от изстрелите на пушките дивите им викове; те оскърбяваха, искаха от италианците да се предадат; заплашваха, ги, че ще ги изколят. Някои войници, изплашени, се отдръпваха от прозорците; подофицерите ги изгонваха напред. Но огънят на защитата отслабваше, по лицата на всички се четеше обезсърчение, съпротивата не можеше повече да продължава. По едно време изстрелите на австрийците се поразредиха и един гръмлив глас извика най-напред на немски, а след това на италиански: