Свръхбогатите (История на големите имущества)

Трудностите се увеличават все повече. По-голямата част от стоте големи заводи и дъщерни предириятия на Круп (предимно мини, металургични заводи, заводи за строителни и корабостроителни машини) стават губещи. Когато през 1960 г. избухва кризата Круп, годишният оборот на „империята“ все още е пет милиарда марки. Но по големина тя е вече едва на девето място в редицата на западногерманските концерни и всичките и задължения надхвърлят три милиарда марки. Тогава западногерманеките едри банки се раздвижават, за да спасят концерна Круп. Цената обаче е висока. Правителството на Федерална република Германия поема гаранция за задълженията на фирмата към банките и за получените нови кредити за експорт.

Срещу това то поставя условието концернът „Круп“ да престане да бъде „семейна фирма“ и да се преустрои в акционерно дружество или в дружество с ограничена отговорност. Алфрид е принуден да приеме този ултиматум. Разбира се, необходимо е и Арнт да ce откаже от наследството срещу богато обезщетение, съгласно онзи известен нощен разговор на четири очи с Байц. Докато всичко това се уреди, не само семейният концерн „Круп“, а и самият Алфрид е вече смъртно болен. На 30 юли 1967 г. той умира от рак. (Арнт открито заявява: „Навярно това ще прозвучи ужасно, но едва сега може да се движа свободно.“)

На погребението на Алфрид заводският духов оркестър свири мелодията „Миньоре, напред с щастието!“, която не подхожда много за един крал на оръдията и за един хитро, предсрочно освободен военен престъпник. С този псевдосвещен акорд приключва историята на империята Круп, която в същото време е в пълния смисъл на думата история и на германската имперска експанзия, притискала Европа в продължение на няколко поколения. Заглавието на репортажа на хамбургското списание „Шпигел“ за погребението се отнася не само за личността на Алфрид, а и за съвременното отношение на силите в Европа: „Кралят вече беше мъртъв, преди да умре.“